— Ела сред нас, Богиньо! — звъннаха гласовете на момичетата.
— Чуй ни, Богиньо! — напрежението ставаше непоносимо, разтърсваше кръга от женски тела, Кайлеан го чувстваше да тече през пръстите на жриците от двете й страни.
— Призоваваме силата ти, за да излекуваме Беток, майка на Амбигатос!
Диеда поде първата нота на лечебното заклинание и три от момичетата се присъединиха към нея — звукът беше плътен и вълнуващ, сякаш бе звъннала струна на арфа, но по-продължително, по-силно, по-дълбоко. Следващите три момичета подхванаха втората нота, а накрая запяха и последните три — мелодията набра сила и се издигна към небето; после изведнъж момичетата млъкнаха и остана да се носи само гласът на Диеда — висок, ясен и кристално чист, като песента на чучулига, литнала към звездите.
Това пеене бе обичайно за арфистите от Ериу, и те често го използваха, когато правеха магическите си заклинания, но Ейлан бе имала идеята да го въведе в техните ритуали. Диеда учеше момичетата да пеят по новия начин. Когато те пееха така, а Кайлеан стоеше в средата на този жив кръг, тя се чувстваше като арфа със звънтящи струни. Сливането на гласовете им извика у нея усещането, че душата й докосва техните души.
„Летя на крилете на светлината“. Кайлеан дори не можеше да каже дали тази мисъл беше нейна. В този момент това нямаше значение — душите на всички бяха слети в обща сплав.
„Виждам луната, увенчана с дъга… дъги трептят в слънчевата светлина… във водопадите… целият свят трепти и сияе…
Хладната милувка на водата… топлината на огъня… мекият пух по крилете на млад лебед… нежната прегръдка на майка ми…“
Сливането на звуците сливаше и сетивата. Само духът на Диеда оставаше встрани — тя водеше и все още не беше доволна.
„Дишай, дишай дълбоко, задържай силата… Танаис няма да устои… Чакай, чакай. Сега идва петата нота, сега трябва да пее Риан… така е по-добре. А сега по-високо, още по-високо, следвайте ме, следвайте ме — всички; не нарушавайте хармонията!“
И хармонията най-сетне бе постигната. Женските гласове се извисиха ведно, за да се превърнат в гласа на Богинята. Дори Диеда вече не се открояваше от останалите. Кайлеан усети как част от постоянното й вътрешно напрежение я напуска, докато мелодията вибрираше с невероятна сила. Кайлеан бе самоука и не можеше да се сравнява с таланта и познанията на Диеда, но все пак знаеше достатъчно, за да разпознае екстаза на истинския музикант, постигнал съвършена хармония.
Тя си наложи да се съсредоточи върху това, което трябваше да стори. Трябваше да привлече върху себе си пулсиращата наоколо енергия и същевременно да задържи в съзнанието си образа на болната жена, заради която бяха дошли тук. Тя вече можеше да види силата с просто око и я приемаше, като се стараеше да не изпуска нито за миг образа на болната от мислите си. Звукът продължаваше да трепти наоколо — ръцете на всички се издигнаха едновременно, отпращайки силата като стълб от светлина, за да се влее в тялото на болната жена.
Изведнъж всичко свърши, сякаш не е било. Жените се отпуснаха задъхани на тревата. Бяха успели.
Още два пъти призоваха Силата тази нощ. Когато приключиха, дори в очите на Диеда се четеше покой. Отправиха тихи благодарности към Кралицата на нощта и се отправиха една по една към Горския храм. Колкото и да бе уморена, Кайлеан не си легна веднага, а се отправи към дома на Великата жрица, за да й разкаже всичко.
— Не е необходимо да ми разказваш — посрещна я Ейлан, когато Кайлеан влезе в стаята й. — Дори тук усещах Силата, която призовахте.
По-възрастната жена излъчваше вътрешно сияние.
— Ейлан, истина е! Това е делото, за което сме се събрали тук! Когато служех на Лианон, като дете, мечтаех тъкмо за това, но после друидите ни затвориха във Вернеметон и мислех, че силата ни е навеки пресъхнала! Не знаех как да възвърна уменията си отново, докато ти не ми посочи пътя!
— Щеше да го намериш и сама… — Ейлан се изправи в леглото и се усмихна измъчено. Все още се чувстваше зле и имаше болки, както й се случваше често по новолуние. Все повече се убеждаваше, че в древни времена Кайлеан трябва да е била една от най-властните и велики жрици. Толкова често им се случваше да изпитват дълбоко убеждение, когато решаваха да въведат някаква промяна във Вернеметон, сякаш не измисляха нещо ново, а просто си го спомняха. Ейлан си мислеше, че може би и тя е била жрица, но при нея идваха само видения, докато Кайлеан нееднократно бе съумявала да призове невъобразима сила и да я съсредоточи в себе си. — Често съм си мислила, че трябваше да изберат за Велика жрица теб, а не мен.