Но тя си бе отишла навеки, а Ейлан го бе напуснала заради Богинята, на която служеше. Сега дори Юлия се бе отчуждила напълно от него. Щеше ли някога да срещне любов, която няма да иска от него да се промени? Щеше ли да се намери жена, която да го обича такъв, какъвто е — завинаги?
И тогава той си спомняше чувството, което изпита, когато взе на ръце сина си. Започваше да крои планове как да го вземе със себе си, но го стряскаше мисълта, че може би момчето няма да иска да дойде с него. И в крайна сметка не предприемаше нищо.
Един ден Гай бе излязъл да подгони дивите свине, които бяха ровили из градините му. Изведнъж осъзна, че се бе озовал в гората над Горския храм — тук бе хижата, където Ейлан роди някога техния син. Той насочи неволно коня си по познатата пътека. Знаеше, че няма да намери там Ейлан, но може би щеше да срещне някого, от когото да научи новини за нея. А дори тя наистина да го мразеше, надали щеше да откаже да поговори с него за сина им.
Първоначално му се стори, че хижата е необитаема. Дърветата наоколо бяха напъпили, тук-там през влажната шума пробиваше млада зеленина, но сламеният покрив на хижата бе раздърпан и силно пострадал от зимните бури. Когато наближи, той забеляза тънка струйка дим да се издига над него. Дръпна юздите на коня си и той изпръхтя. На прага на хижата се показа някакъв мъж и каза:
— Добре дошъл, синко. Кой си ти и какво те води насам? Гай каза името си и заоглежда любопитно непознатия.
— А ти кой си? — попита той на свой ред.
Обитателят на хижата беше висок мъж, със загоряло от слънцето лице и гарвановочерна коса. Беше облечен в груба власеница и имаше дълга, чорлава брада.
Гай си каза, че може би е просто бездомник, натъкнал се случайно на хижата в гората, но веднага забеляза кръстосаните парчета дърво, които висяха на врата на мъжа, и разбра, че трябва да е християнин — един от тези отшелници, които се бяха нароили през последните години от единия до другия край на империята. Гай знаеше, че ги има много в Египет и Северна Африка, но му се стори странно да срещне и тук един от тях.
— Какво правиш тук? — продължи да разпитва той.
— Служа на загубените Божии овце — отвърна отшелникът. — Някога бях познат под името Ликий, но сега ме наричат отец Петър. Мисля си, че щом Бог те доведе тук, трябва да си в нужда. Какво мога да сторя за теб?
— Откъде знаеш, че твоят Бог ме е пратил? — попита Гай, развеселен от простичкия начин, по който разсъждаваше човекът.
— Ами щом си тук… — сви рамене отец Петър. Помълча, после продължи: — Вярвай ми, синко, нищо на този свят не става без знанието на Твореца на вселената.
— Така ли? — Гай сам се учуди на горчивината, която прозвуча във въпроса му. Едва сега осъзна, че през последните години, може би когато научи за смъртта на Агрикола, а може би докато наблюдаваше страданията на Юлия, бе престанал да вярва в каквито и да било богове. — Ще ми кажеш ли тогава защо твоят Бог отнема на една любяща майка едновременно дъщерята и сина?
— Такава ли ти е мъката? — отец Петър разтвори по-широко вратата. — Заповядай, влез, синко. Тези неща не се обясняват на прага, пък и горкото ти добиче изглежда капнало.
Гай погледна виновно уморения си кон. Върза го на достатъчно дълъг повод, та животното да може да пощипва от оскъдната трева, и влезе в хижата. Отец Петър тъкмо поставяше две чаши на грубо скованата маса.
— Какво да ти предложа? Имам боб и ряпа, и дори малко вино. Тук времето е такова, че не мога да постя толкова често, колкото в топлите страни, откъдето идвам. Мога да пия само вода, но няма нищо лошо в това да предлагам вино на гостите си.
Гай поклати глава. Явно случаят го бе срещнал с някакъв философ.
— Ще пия от виното ти — каза той, — но имай предвид едно: никога няма да ме убедиш нито в добротата, нито във всемогъществото на твоя Бог. Ако е всемогъщ, защо не може да предотврати страданията на хората? Ако пък може, а не го прави, защо трябва да го почитам?
— Аха — отбеляза отец Петър, — по въпросите ти разбирам, че си запознат с философията на стоиците51, това са техни думи. Само че твоите философи грешат, когато говорят за естеството на Бога.
— А ти, разбира се, си прав? — тонът на Гай ставаше войнствен.
Отец Петър поклати глава.
— Аз съм само един беден Божи служител, обрекъл се да помага всекиму който дойде при мен за съвет и помощ. Знам само едно: имаше един Син Божи, и той слезе сред нас, биде разпнат и се върна от мъртвите, за да спаси човеците. Тези, които вярват в Него, ще спечелят царството небесно.
51
стоици — стоицизмът е философска школа, основана от Сократ и Платон, чиито най-видни представители в древния Рим са Цицерон, Сенека и император Марк Аврелий. Стоиците издигат в култ разума и добродетелта като единствена допустима цел за стремящия се към съвършенство човек. (Б.пр.)