„Обичайната детинска източна легенда“ — каза си Гай. Припомни си какво бе чувал за християните в Рим. Сега разбираше защо култът е толкова привлекателен за робите и дори за жените от благородни семейства. Хрумна му, че дърдоренето на този приятел може да заинтригува Юлия — или поне да отклони временно мислите й в друга посока. Остави чашата си на масата и стана.
— Благодаря ти за виното, отче, и за добрите думи — каза той. — Може ли да пратя жена си при теб? Тя не може да се съвземе от скръбта си по починалата ни дъщеря.
— Тя ще бъде винаги добре дошла — кимна отец Петър. — Съжалявам, че не можах да те убедя. Не ми повярва, нали?
— Съжалявам, не успя — Гай изпита известна симпатия към разочарования си събеседник.
— Не ме бива много за проповедник — каза малко подтиснато отец Петър. — Ще ми се отец Йосиф да бе тук; сигурен съм, че ако поговориш с него, ще се убедиш в правотата ни.
Гай дълбоко се съмняваше, но все пак кимна любезно. Тъкмо бе тръгнал да си върви, и на вратата се почука тихо.
— Ти ли си, Сенара? Влез! — подвикна отшелникът.
— Виждам, че имаш гост — отвърна тих глас на младо момиче. — Мога да дойда пак, когато си свободен.
— Аз вече си тръгвам — Гай отметна кожената завеса, която покриваше вратата, и се озова очи в очи с най-красивото момиче, което бе виждал, откак срещна за първи път Ейлан. Беше около петнадесетгодишна; косите й имаха цвят на разтопена мед, очите й бяха тъмносини. Облечена бе в груба дреха от небелен лен.
Погледна я отново и бързо се досети, че я познава. Беше я виждал преди години, още съвсем дете. Косите и очите й бяха на жена от келтски произход, но рай не можеше да сбърка характерната линия на носа и челюстта, която толкова му напомняше на Валерий, стария секретар на баща му. Това обясняваше и факта, че момичето говореше добър латински.
Едва когато се качи на коня си, му хрумна, че можеше да помоли момичето… Как я бе нарекъл отшелникът? Сенара? — да му уреди среща с Ейлан. Но тя вече бе потънала в мрака на хижата, а и едно от малкото неща, които Гай бе научил за жените — а те наистина бяха много малко — бе, че никога не е разумно да разпитваш една жена за друга.
Когато Гай се прибра във вилата, слънцето отдавна бе залязло. Юлия го поздрави с обичайното си любезно безразличие. Лициний вече ги очакваше на трапезата, наредена за вечеря.
Мацелия и Терция играеха с някаква колесница-играчка на верандата; бяха облекли любимата маймунка на Юлия в кукленски дрешки и сега се опитваха да я напъхат в количката. Гай спаси животинчето и го отнесе при Юлия. Понякога му се струваше невероятно, че само три малки момичета и една жена, ако не броим седмината прислужници, могат да създадат такъв хаос в една къща.
Момиченцата крещяха:
— Татко, татко! — и след миг към тях се присъедини и малката Квартила. Гай ги прегърна поред, повика Лидия и ги повери на грижите й, и се отправи най-сетне към масата.
Маймунката седеше на рамото на Юлия — тя беше голяма горе-долу колкото човешко бебе и неизвестно защо Гай се подразни от това, че беше облечена в бебешки дрешки. Не можеше да разбере какво намира Юлия в това животно — то беше непригодно за този климат и изискваше повече грижи от истинско дете. Британия бе възможно най-неподходящото място за гледане на маймунка — тя сигурно мръзнеше и в най-топлите летни дни.
— Не разбирам защо не махнеш това животно — изръмжа той, докато сядаше на трапезата.
Очите на Юлия веднага се напълниха със сълзи.
— Секунда толкова го обичаше…
Отговорът й го накара да се замисли не за първи път дали Юлия не губи разсъдъка си. Секунда беше шестгодишна, когато почина, и според него не обръщаше и най-малко внимание на маймунката. Но щом на Юлия й бе приятно да мисли така… Той срещна предупредителния поглед на Лициний, въздъхна и се отказа да говори повече на тази тема.
— Какво прави цял ден? — попита Юлия в явен опит да прояви някакъв интерес към заниманията на съпруга си. Прислужниците тъкмо внасяха вечерята, която се състоеше от варени яйца, пушени стриди, осолена риба и зеленчуци в зехтин.
Гай глътна едно несдъвкано парче лук и се задави. Започна да прехвърля трескаво наум това, което можеше да разкаже на жена си.
— Тръгнах по следите на дивите свине и стигнах чак от другата страна на хълмовете — започна той. — Там, в гората, има една стара хижа, в която отскоро се е заселил някакъв отшелник.
— Християнин ли е? — попита подозрително Лициний. Винаги се бе отнасял със съмнение към всевъзможните ориенталски култове, които заливаха Рим.