Той си каза, че всъщност ще е най-добре да не си е у дома, когато Юлия узнае за смъртта на маймунката. Мисълта за още сълзи го караше да настръхва. Затова се метна веднага на коня си, прекоси града и много скоро се озова пред вратите на крепостта. Поздрави приятелски легионера, който беше на пост — познаваха се от времето, когато Гай бе прокуратор.
— Баща ти каза, че сигурно ще дойдеш още преди пладне — кимна войникът. — Ще го намериш с легата в преториума.
На пейката пред кабинета на командира седеше някаква жена с крайно изтощен вид. Беше британка — със светла кожа, но тъмнокоса, като хората от племето на майка му; Гай предположи, че е тридесет — тридесет и пет годишна. Беше облечена в шафраненожълта рокля, цялата пищно избродирана със злато. Гай се зачуди защо ли е тук и когато влезе в кабинета, веднага попита баща си.
— Името й е Бригита — каза раздразнено Мацелий. — Представя се като кралица на деметите. Мъжът й умрял и завещал имуществото си по равно на нея и на императора. Според нея това й дава право да управлява самостоятелно кралството си. Случаят не ви ли звучи познато?
Гай се замисли. Често се случваше богати хора да завещаят имуществото си поравно на наследниците си и императора — с надеждата, че августейшият наследник ще остави от благодарност дела на сънаследниците си ненакърнен. Агрикола бе постъпил по същия начин.
Легатът гледаше ту Гай, ту баща му. На него случаят явно не му говореше нищо.
— Боадицея — каза кратко Гай. — Съпругът й оставил същото завещание, но племето на ицените имало много дългове към някои римски сенатори. Когато съпругът й починал, те обсебили наследството, а Боадицея се възпротивила. С нея и дъщерите й се отнесли… доста зле, и тя вдигнала племето си на бунт, който едва не ни прогони от Британия!
Значи това бе призракът, уплашил Мацелий при вида на нещастната жена отвън. Старият знаеше и друго — че деметите бяха едно от племената, при което властта се предаваше изключително по майчина линия.
— О, тази Боадицея! — възкликна легатът. Името му беше Луций Домиций Брут, и според Гай бе прекалено млад за такъв отговорен пост. От друга страна, чуваше се, че бил близък приятел на императора.
— Да, тази Боадицея — повтори Мацелий. — Сам виждаш, легате, защо трибунът я е докарал от Моридунум веднага след като е било оповестено завещанието — и че е просто невъзможно да изпълним тези условия, независимо от това колко благоприятни са за императора.
— Да, но от друга страна не бива да се забравя — допълни Гай, — че с тази жена трябва да се отнасяте тъй, като че ли е от стъкло. Уверявам ви, че няма нито един местен жител, който да не очаква да чуе как ще се произнесете по случая — внезапно му хрумна нещо. — Тази жена има ли деца?
— Две дъщери, доколкото знам — каза уморено Мацелий, — но нямам представа къде са в момента. За съжаление са не повече от три-четири годишни, иначе щях да уредя набързо да ги омъжат за някой римлянин. Не обичам във военни действия да бъдат въвличани жени и деца, но след като самите жени държат да се бъркат в политиката, какво да се прави? На всичкото отгоре се носят слухове, че тази Бригита — или тези, които стоят зад нея — пратила вестоносци в Хиберния, за да търси там съюзници.
Гай потръпна, защото изведнъж си спомни как хибернийските пирати бяха опустошили родния дом на Ейлан.
— Защо не отведете тази жена в Лондиниум? — предложи той. — Ако бъде изпратена в Рим, хората от племето й ще знаят, че е пленена. Но ако заживее в удобна къща в града, може да решат, че ги е предала. Кажете й, че ако не се пресели в Лондиниум, няма да види и пукнат сестерций от златото на мъжа си.
— Идеята не е лоша — каза замислено Мацелий. После се обърна към легата. — Съгласен съм с това, което каза синът ми. И без това за Моридунум заминават подкрепления — те ще занесат там новините.
— Значи, задържаме я като заложница — отбеляза Домиций Брут. Това поне му беше ясно.
Когато излизаше от кабинета, Гай се досети, че дъщерите на Бригита все пак могат да представляват опасност. Хвърли поглед към жената и изпита известно съчувствие — изглеждаше самотна, сякаш се бе изгубила.
— Къде са сега дъщерите ти? — попита той на местния диалект.
— Там, където никога няма да ги намериш, римлянино — слава на боговете — отвърна тя. — Да не мислиш, че не знам какво правят вашите легионери с малките момичета?
— Не и с деца! — възкликна възмутено Гай. — Бъди разумна; аз също имам три малки дъщери. Бихме могли да намерим подходящи настойници за твоите момичета.
— Ще ви спестя безпокойството — отвърна твърдо жената. — Там, където са, се грижат достатъчно добре за тях.