Към нея пристъпи един легионер и я побутна по ръката. Жената трепна и войникът каза:
— Ела с мен, жено. Не се съпротивлявай, за да не се наложи да те връзваме. Тя се огледа диво около себе си и се обърна към Гай.
— Къде ще ме водят?
— Само до Лондиниум — отвърна той успокоително. Видя как лицето й се отпусна, но не можа да разбере от облекчение, или от разочарование. После жената тръгна безропотно подир легионера.
Стражът я проследи с поглед и се обърна на свой ред към Гай.
— Като я гледа човек, никога не би могъл да предположи, че се е свързала с бунтовници и хора извън закона; но когато я заловихме, ни казаха, че я виждали с един от най-известните размирници, който все ни се изплъзва — как му беше името — Конмор, Кинрик, нещо подобно. Казват, че продължавал да се навърта наоколо.
— Аз го познавам — каза Гай. Легионерът го изгледа стъписано.
Гай кимна и пред очите му застана образът на веселия млад гигант, който го спаси от мечата яма. Дали Кинрик поддържаше връзка с Ейлан? Ако успееха да го заловят, Гай може би щеше да го убеди да го свърже със сестра си.
— Богове! — възкликна Мацелий, като излезе от кабинета на легата и тръгна редом с Гай по коридора. — Толкова стар и уморен се чувствам!
— Не ставай смешен — каза Гай.
— Легатът настоява аз да направя нещо, за да се успокоят хората. Да съм използвал старите си познанства.
„Може пък Брут да не е толкова глупав, колкото изглежда“ — каза си Гай. Умението на Мацелий да си сътрудничи с местните хора бе станало почти легендарно.
— Омръзна ми да вадя за други хора кестените от огъня — продължи баща му. — Ще взема да се преместя в Рим. Или да отида направо в Египет? Там поне ще ми бъде топло.
— Глупости — възрази Гай. — А какво ще правят дъщерите ми без любимия си дядо?
— Хайде, хайде, те надали знаят, че съм още жив — каза Мацелий, но явно му стана приятно. — Разбира се, ако ти имаше син, щеше да е много по-различно.
— Аз… е, не се знае все още дали няма да имам — измънка Гай. Беше се изпотил. Разбира се, на времето Мацелий бе разбрал, че Ейлан е бременна, но раждането на малкия бе запазено в пълна тайна. А след като Мацелий не знаете за съществуванието на детето, като че ли не бе много разумно да му го съобщава сега.
Ейлан сънуваше. Присъни й се, че върви по брега на някакво езеро. Наоколо цареше сумрак и тя не можеше да разбере дали се здрачава или съмва. Над водата се стелеше лека мъглица и тя не можеше да види отсрещния бряг; мъглата беше сребриста, повърхността на езерото също грееше с мек сребрист блясък. В нозете й тихо се плискаха малки вълнички. Стори й се, че отнякъде се носи тиха песен. Тогава от мъглите изплуваха девет бели лебеда — толкова, колкото бяха девиците от Горския храм, които пееха химна на новата луна.
Ейлан не бе чувала нищо по-прекрасно от песента на лебедите — тя протегна ръце към тях и те я наобиколиха.
— Искам да дойда с вас! Искам да стана една от вас! В отговор до нея долетя тих глас:
— Не можеш да дойдеш с нас — златните ти накити и пищните ти одежди ще натежат и ще се удавиш… — и лебедите отплуваха, а сърцето на Ейлан се късаше като от непоносима загуба.
Тогава тя свали туниката си, бродираната мантия и воалите, и захвърли на тревата гривните и огърлицата, които бе наследила от Лианон. Видя трептящото си отражение във водата — от огледалната повърхност към нея гледаше бял лебед. И Ейлан скочи в езерото…
Сребристата вода се затвори над главата й — в същия момент тя се събуди. Над себе си видя познатите греди на тавана на стаята си във Вернеметон. Навън се зазоряваше. Тя полежа още малко, разтърквайки очи. Не за първи път й се присънваше езерото с лебедите — и всеки път завръщането в действителността й ставаше все по-трудно. Още не бе говорила с никого за това. В края на краищата, беше Велика жрица на Вернеметон, а не някакво глупаво момиченце, за да се плаши от един сън. Но всеки път образите в съня й добиваха все по-ясни очертания — а образите, които я заобикаляха в действителния й живот, ставаха все по-смътни — като че ли ги гледаше през вода.
Някой чукаше на вратата — но не на входа, а на малката вратичка към градината. Отвън се чуваха протестите на младата жрица, която й прислужваше.
— За какъв се имаш? Не можеш просто да се появиш тук незнайно откъде и да влезеш при Великата жрица — при това сега, по никое време!
— Прости ми — отвърна някакъв плътен мъжки глас. — Продължавам да мисля за нея като за моя сестра, а не като за Велика жрица на Вернеметон! Ще се съгласиш ли да я помолиш да ме приеме?
Ейлан набързо метна един шал на раменете си и излезе навън.