— Кинрик! — извика тя. — Мислех, че си някъде на север! — изведнъж млъкна, защото видя, че Кинрик носеше на ръце малко тъмнокосо дете — Не повече от две-тригодишно, а едно петгодишно момиченце надничаше иззад диплите на наметалото му. — Да не са твои?
Кинрик поклати глава.
— Дъщери са на една нещастна жена — заради тях съм тук, за да те помоля да ги подслониш в Горския храм.
— Да ги подслоня ли? — попита Ейлан объркано. — Но защо?
— Защото няма къде да отидат — отвърна спокойно Кинрик, сякаш това обясняваше всичко.
— Искам да кажа, нямат ли близки, които да се погрижат за тях? И ако не са твои деца, защо си поел такава отговорност?
— Майка им е Бригита, кралицата на деметите — каза Кинрик. — Тя се опита да убеди римляните в естественото си право да наследи кралството след смъртта на съпруга си и затова сега е тяхна пленница. Опасяваме се, че ако намерят дъщерите й, ще ги вземат за заложници — а може да им се случи и нещо по-лошо.
Ейлан загледа момичетата и се замисли за собствения си син. Съжаляваше майка им от все сърце, но какво щеше да каже Арданос, ако тя ги приемеше във Вернеметон? Тъкмо сега имаше голяма нужда от съветите на Кайлеан, но възрастната жрица бе заминала за Летните земи, за да види Свещения извор.
— Знаеш, че са прекалено малки, за да останат при нас като ученички.
— От теб искам само да разрешиш да живеят тук, на сигурно място! — започна Кинрик, но преди да продължи, навън отново настана суматоха.
— Повелителката не може да те приеме, има посетител — казваше младата жрица.
— Тъкмо затова идвам при нея — чу се гласът на Диеда и след миг и тя самата се появи в градината. При вида на Кинрик, тя възкликна стреснато, той се обърна и я видя. Когато се върна от Ериу, й бяха разказали всичко, което се бе случило с него, но досега двамата не бяха се срещали.
— Децата не са мои! — каза Кинрик веднага, като забеляза, че Диеда пребледня страшно и веднага след това пламна цялата. — Кралица Бригита ги праща тук и моли да им дадете убежище.
— Тогава трябва да ги заведем в Дома на девиците — каза Диеда, след като успя да се овладее, и протегна ръка към по-голямото момиче. Но очите й не се откъсваха от лицето на Кинрик.
— Почакайте — каза Ейлан. — Трябва да помисля. Нямам право да въвличам Горския храм в политически интриги.
— Без съгласието на римляните, нали? — допълни презрително Кинрик.
— Подигравай се, колкото искаш — каза Ейлан. — Но не забравяй, че Вернеметон съществува единствено благодарение на търпимостта на същите тези римляни. Редно би било поне да се посъветваме с Върховния друид, преди предприемем нещо, което може да се разтълкува като подкрепа на бунтовници.
— Да питаме Арданос? — Кинрик плю. — Защо направо не се обърнеш към легата в Дева? Или най-добре да поискаме разрешението на губернатора!
— Кинрик, поех немалко рискове заради теб и твоята кауза — напомни спокойно Ейлан. — Но не мога да изложа на риск съдбата на Горския храм, като приема тук децата на Бригита, без да съм питала дори Арданос — и тя се обърна към прислужницата и й нареди да изтича до жилището на Арданос и да повика.
— Ейлан, не съзнаваш ли на каква съдба обричаш тези деца? — попита Кинрик.
— Защо си толкова сигурен, че Арданос ще откаже? — отвърна рязко Ейлан.
— Какво ще откаже? — разнесе се глас зад тях. Всички се обърнаха — Ейлан намръщена, Кинрик пламнал от гняв, а Диеда мъртвобледа — измъчваше я някакво чувство, което Ейлан не можеше да определи.
— Прислужничката ме срещна на половин път — обясни Арданос появата си.
Ейлан посочи децата.
— Не мога да сторя нищо, за да помогна на Бригита — каза Арданос, когато изслуша обясненията й. — Бяхме я предупредили какво ще стане, ако продължи да настоява да управлява самостоятелно. Поне е сигурно, че няма да се отнасят зле с нея — дори римляните няма да повторят толкова скоро грешката си. А за момичетата — не знам. По-късно може да имаме неприятности.
— По-късно може би — каза твърдо Ейлан. — Но аз не държа децата отговорни за постъпките на родителите си. Сенара и Лия могат да се грижат за тях. Ще им дадем нови имена и ще се отнасяме с тях като с всички други деца. За известно време поне ще бъдат в безопасност. Никой няма да заподозре нищо — тя се усмихна горчиво. — В края на краищата, известно е, че приютяваме осиротели деца!
— Предполагам, че си права — каза колебливо Арданос. — Но Кинрик трябва да си замине веднага. Щом се появи отнякъде, и започват неприятностите — той изгледа мрачно младия мъж, а Диеда пребледня още повече, ако това изобщо бе възможно. — Римляните може и да не търсят децата, но със сигурност ще се радват да намерят теб!