— Ако само се опитат да ме хванат повторно, ще съжалят, че са се родили — каза ожесточено Кинрик.
Ейлан въздъхна и си каза, че може би щеше да е по-подходящо брат й да се нарича не „гарван“, а боен петел. Но реши да не влиза в пререкания нито с него, нито с Диеда. Важното бе да се съхрани мирът. Понякога й се струваше, че цяла Британия тежи на раменете й — и че всички нейни близки и роднини правят бремето й още по-тежко.
Повикаха Сенара и тя отведе децата. Ейлан тръгна, за да се заеме с ежедневните си задължения, и остави Кинрик и Диеда да се сбогуват на спокойствие. По-късно през деня, когато минаваше покрай бараката, където се сушаха билките, тя дочу приглушено хлипане. Влезе и видя Диеда.
Диеда вдигна очи. Погледът й гореше яростно, но като видя Ейлан, тя видимо се успокои. Двете не бяха близки като преди, но пред Ейлан поне нямаше защо да се преструва. Самата Ейлан я познаваше достатъчно и не направи опит да я прегърне или да започне да я утешава.
— Какво има? — попита тя спокойно.
Диеда потри очи с крайчеца на воала си, от което те само се зачервиха повече.
— Той ме помоли да тръгна с него…
— … и ти отказа — довърши Ейлан без видимо вълнение.
— Да живея като преследван звяр, да се крия из дивите гори, да се боя от всеки непознат шум и непрекъснато да треперя, че на следното утро мога да го видя окован във вериги или пронизан от римските мечове? Не бих могла да издържа, Ейлан! Тук поне имам музиката си и работя за нещо, в което вярвам! Как бих могла да си тръгна?
— Не му ли каза всичко това?
Диеда кимна.
— Той каза, че тогава лъжа, като твърдя, че го обичам, че го предавам… Каза, че има нужда от мен…
„Разбира се, че го е казал, глупакът му с глупак, помисли си Ейлан, но нито за миг не е помислил дали тя не се нуждае от него!“
— Ти си виновна за всичко! — извика изведнъж Диеда. — Ако не беше ти, да съм се омъжила отдавна за него, и тогава той може би нямаше да е бунтовник и беглец!
Ейлан с усилие се въздържа да не изтъкне, че Диеда положи доброволно обета си. Дори когато Ейлан се върна във Вернеметон след раждането на Гауен, никой не я спираше да отиде при Кинрик вместо в Ериу. Но Диеда нямаше нужда от логика — тя просто искаше да може да обвини някого за нещастието си.
— Никога няма да забравя как ме погледна, преди да си тръгне! Могат да минат месеци и дори години, преди пак да получа вест от него! Ако бях тръгнала с него, поне щях да знам къде е! — продължи да ридае тя.
— Сигурна съм, че ти е все едно какво мисля аз за всичко това — поде Ейлан, — но искам да те уверя, че аз също направих тежък избор и свикнах да живея с мисълта за него. Което не означава, че и аз не пролях много сълзи и до ден днешен понякога не се съмнявам дали съм постъпила правилно. Никога няма да си напълно сигурна в правотата на избора си, Диеда — единственото, което можеш да направиш, е да се посветиш на работата си и да се молиш един ден Богинята да ти покаже дали си на прав път.
Диеда бе обърнала лице към стената, но като че ли хлипанията й започваха да стихват.
— Ще кажа на момичетата, че си болна и не можеш да им преподаваш днес — сигурно ще са доволни — допълни Ейлан и излезе на пръсти.
Ейлан смяташе проблема с децата на Бригита за решен, но само няколко дни по-късно малко преди вечеря й съобщиха, че един римлянин моли да бъде приет.
Сърцето й трепна, защото веднага помисли за Гай, но после си каза, че той никога не би се осмелил да дойде тук.
— Попитай го за името му и по каква работа е дошъл — каза тя спокойно. Момичето се върна почти веднага.
— Повелителко, гостът се казва Мацелий Север. Бил е префект в Дева…
— Знам кой е той — прекъсна я Ейлан. Лианон бе приемала веднъж-дваж стария Мацелий, но той отдавна бе напуснал войската. Какво ли, в името на Богинята, можеше да иска от нея? Единственият начин да узнае, беше да го попита.
— Покани го да влезе — нареди тя. Пооправи робата си и след кратко замисляне спусна воала пред лицето си.
След миг на входа се очерта огромната фигура на Хю, а след него в стаята влезе друг мъж. Бащата на Гай… Дядото на сина й… Ейлан го оглеждаше любопитно иззад воала. Никога преди не го бе виждала, но й се струваше че би го разпознала лесно. В лицето му откриваше чертите на Гай, които вече започваха да се открояват и на лицето на малкия Гауен.
Хю застана на обичайното си място до вратата, а Мацелий пристъпи още една-две крачки и застана пред нея. Поклони се и се изправи отново, изпънат като стрела. Сега й стана ясно от кого беше наследил Гай неукротимата си гордост.
— Господарке — той каза латинската дума, „Domina“, но иначе говореше добре на местния диалект. — Благодаря ти, че се съгласи да ме приемеш…