— Няма защо — отвърна Ейлан. — Какво мога да направя за теб? Предполагаше, че става дума за някой от предстоящите празници — заради това бе идвал при Лианон. Мацелий се покашля.
— Разбрах, че си приютила двете дъщери на кралицата на деметите… Ейлан изпита задоволство, че бе спуснала воала си.
— Ако това бе вярно — поде тя бавно, — какво значение би имало за теб? Ужасно й се искаше Арданос или Кайлеан да са тук, за да й помогнат.
— Ако това е истина — отвърна той, — бихме искали да знаем защо си го сторила.
Тя повтори думите на Кинрик.
— Защото децата нямаше къде да отидат. Не смяташ ли, че това е достатъчно като причина?
— Все пак майка им заплашваше да вдигне целия Запад на бунт срещу Рим. При това властите проявиха милосърдие. Бригита живее под надзор в Лондиниум. Никой не заплашва с нищо нито нея, нито близките й.
„Малките ще се радват, когато разберат, че майка им е добре“ — помисли Ейлан, припомняйки си колко неестествено тихи бяха децата. Но защо бе всичко това? Възможно ли бе Мацелий да иска мир между Рим и британците — също като нея самата?
— Ако това е истина, радвам се да я чуя — каза тя на глас, — но какво искаш все пак от мен?
— Струва ми се, че то е очевидно, Повелителко. Тези момичета не бива да се превръщат в повод за нови бунтове. Самата Бригита не е толкова важна личност, но когато хората са неспокойни, всякакъв повод върши работа на размирниците.
Ейлан отвърна:
— Мисля, че можеш да бъдеш спокоен. Докато те са сред момичетата в Горския храм, никаква политическа изгода не може да бъде извлечена от тях.
— А когато пораснат? — попита Мацелий. — Как можем да бъдем сигурни, че няма да бъдат омъжени за хора, които ще решат да управляват деметите, защото ще са техни съпрузи?
Ейлан си каза, че Мацелий е прав да се безпокои. Кинрик сигурно би се опитал да стори нещо подобно.
— А как, мислиш, може да бъде избегната тази опасност?
— Като ги дадем да бъдат отгледани от хора, които симпатизират на Рим, и когато дойде време да бъдат омъжени, да им намерим съпрузи, които не биха вдигнали оръжие срещу римляните.
— Само това ли ще се случи с тях, ако попаднат в ръцете на римляните?
— Само това — кимна Мацелий. — Повелителко, нали не мислиш, че воюваме с бебета и малки деца.
„Тъкмо в това са ме убеждавали цял живот“ — мислеше Ейлан, но замълча.
— Нима винаги трябва да плащаме за старите грешки? Например за клането на Свещения остров? — допълни Мацелий, сякаш бе чул мислите й.
„Кинрик е на мнение, че това е редно. Но сега аз съм тази, която трябва да вземе решение“. Ейлан продължи да мълчи, заслушана в себе си. Чу само тишина — никой нямаше да й продиктува отговора.
— Не мисля така — поде тя най-сетне, — но ако изпълня молбата ти, ще загубя доверието на своя народ. Доколкото знам, дъщерите на Бригита са все още толкова млади, че за брак и дума не може да става. Имали са много тежки преживявания. Мисля, че ще бъде по-добре да останат там, където са, поне за още няколко месеца, или дори година, докато шумотевицата около Бригита утихне. Дотогава всички ще са убедени, че никой не е докоснал с пръст майка им. Страстите ще се уталожат, и няма да стане скандал, когато хората разберат, че момичетата са във ваши ръце.
— А ще ни бъдат ли предадени наистина? — намръщи се Мацелий.
— Ако твоите думи отговарят на истината, аз на свой ред се кълна във всички богове на моя народ, че ще ви бъдат предадени — Ейлан докосна с пръсти огърлицата на шията си. — Готви се да ги посрещнеш в дома си в Дева на празника на девиците идущата година.
Лицето му светна и Ейлан с болка забеляза усмивката на Гай, изписана в старческите черти. Ако само можеше да му каже коя е, ако можеше да доведе тук внука му, за да го види какво голямо и хубаво момче е станал!
— Вярвам ти — каза Мацелий. — Дано само легатът повярва на мен.
— Вернеметон е залог за моята добросъвестност — тя посочи неопределено навън. — Ако не спазя обещанието си, всички ние сме във ваши ръце.
Мацелий отвърна:
— Бих искал да целуна ръката ти, Повелителко на Вернеметон, но телохранителят ти ме гледа много подозрително.
— По-добре недей — усмихна се Ейлан, — но приемам благодарностите ти и на свой ред благодаря за добрата ти воля.
— Боговете да бъдат с теб — отвърна Мацелий и й се поклони още веднъж. Когато старият човек си отиде, Ейлан дълго седя неподвижно, потънала в размисъл. Не можеше да реши дали бе предала своите или ги бе спасила. Затова ли боговете я направиха Велика жрица? Затова ли бе дошла на белия свят?