Кайлеан се върна от Летните земи късно на другия ден. Изглеждаше уморена, но щастлива. Ейлан я почака да се изкъпе и да си отдъхне, после прати Сенара да я попита дали иска да вечеря с Повелителката.
— Колко е пораснало това дете! — отбеляза Кайлеан, когато Сенара излезе, за да донесе храната. — Като че ли беше вчера, когато я доведоха тук, а сега е на същите години, на които бе ти, когато се срещнахме за първи път! И е почти толкова красива, колкото бе ти тогава!
Ейлан едва сега осъзна с известно учудване, че Сенара бе вече млада жена, и че скоро ще дойде времето, когато ще трябва да положи обет пред Богинята. Римските роднини на момичето на бяха давали никакви признаци на живот от години, и Ейлан не мислеше, че някой би имал нещо против Сенара да стане жрица. Но нямаше нужда да се избързва.
— Какво прави днес, дете мое? — попита Кайлеан, когато Сенара се върна е храната. — Времето беше чудесно.
Момичето я изгледа малко особено.
— Отидох до хижата в гората. Нали знаете, там се е заселил един отшелник.
— Разбира се, нали му дадохме разрешение да живее там. Странен човек — Родината му е някъде далече на юг. Християнин е, нали?
— Да — потвърди Сенара с все същото особено изражение. — Беше много мил с мен.
Кайлеан се намръщи. Ейлан знаеше, че едва се въздържа да не отбележи, Че не е редно една жрица от Горския храм да остава насаме с мъж, пък бил той стар или дори сакат. Но от друга страна момичето още не бе положило обет пред Богинята, а Ейлан бе чувала, че християнските свещеници полагат също обет за целомъдрие. Тъй или иначе, Ейлан съвсем не се чувстваше в правото си да поставя под въпрос целомъдрието на която и да било от жриците.
— Майка ми беше християнка — поде Сенара. — Повелителко, ще ми разрешиш ли да продължа да посещавам този свещеник и ако може, да му нося храна от кухните? Иска ми се да науча повече за вярата на майка ми.
— Не виждам причина да не ти дам позволение — каза Ейлан. — Ние знаем че всички богове са различни лица на Единия Бог. Върви и разбери с какво лице го виждат християните…
Известно време се храниха мълчаливо.
— Струва ми се, че нещо се е случило — каза най-сетне Ейлан, загледана в Кайлеан, която бе спряла да яде и гледаше замислено огъня в огнището. — Изглеждаш някак променена.
— Може би… — Кайлеан не откъсваше очи от пламъците. — Но сама не разбирам какво точно се случи. Почувствах голямата сила, която се крие в Тор, а езерото… — тя поклати глава. — Обещавам ти, когато сама си изясня това, което почувствах там, веднага ще го кажа и на теб. Между другото — погледът й възвърна обичайната си острота и тя загледа изпитателно Ейлан, — разбирам, че и тук е имало разни събития. Диеда каза, че си имала гост.
— По-скоро гости, но предполагам, че ти имаш предвид Кинрик.
— Имам предвид Мацелий Север — каза Кайлеан. — Какво ти е мнението за него?
„Бих се радвала, ако беше ми станал свекър“ — помисли Ейлан. Но, разбира се, не би могла да каже това на Кайлеан. Вместо това каза:
— Стори ми се сърдечен и бащински настроен.
— Ето как римляните ще продължат да поглъщат света — каза сухо Кайлеан. — Иска ми се да бяха все злодеи без изключение. След като дори ти приемаш така Мацелий, кой би помислил за бунт срещу Рим?
— Задължително ли е да има бунт? Започваш да говориш като Кинрик.
— Какво лошо има в това? — каза Кайлеан.
— Лошо е, при това много — отвърна Ейлан. — Какво толкова ще стане, ако приемем да живеем мирно в границите на римската империя? Мисля си, че мирът винаги е за предпочитане пред войната.
— Дори ако заради този мир трябва да изгубиш достойнството си? Какъв е този мир, който ти отнема всичко, заради което си струва да живееш?
— Има много почтени римляни… — подхвана Ейлан, но Кайлеан я прекъсна.
— Точно от теб не очаквах такива думи! — и веднага млъкна, сепната от остротата на собствения си глас.
„Да, но аз ги казвам и държа на тях“ — продължи наум Ейлан. Първоначално беше пламнала от притеснение, но после си каза, че няма от какво да се срамува. „Майката на Гай се е омъжила за Мацелий с надеждата това да донесе мир между Рим и племената. По същите причини аз се отказах от Гай и го оставих да се ожени за онази римлянка“. Колко често се бе чудила каква ли е съпругата му и дали бе успяла да го направи щастлив! Знаеше, че далеч не всички жени биха предпочели мир на всяка цена — припомни си бунта на Боадицея; Картимандуа, която бе предала Карактак; и Бригита, чиито дъщери бе подслонила — но Ейлан бе направила своя избор и щеше да го отстоява докрай.
— Кинрик греши — каза тя най-сетне. — Това, за което си струва да се живее, не е бойната слава, за която копнее всеки воин, а разораните нивя, мирните домове и деца, които се радват на детството си, край всяко огнище. Знам добре колко ужасна може да бъде Богинята, когато са застрашени тези, които обича — но вярвам, че тя би предпочела да ни вижда как живеем спокойно и щастливо, вместо да се избиваме един друг. Нали затова така се стараем да възстановим древната лечителска наука?