Когато Върховният друид Арданос пристигна, той бе отведен незабавно при нея от жрицата, която й прислужваше — висока, тъмнокоса жена на име Кайлеан. Облеклото й не се отличаваше почти по нищо от това на Великата жрица — и двете носеха дълги ленени роби, боядисани в тъмносиньо, но гривните на Лианон, както и огърлицата й, бяха от чисто злато, а тези на Кайлеан — сребърни.
— Можеш да си вървиш, детето ми — кимна Лианон на Кайлеан. Арданос почака, докато тъканата завеса се спусна след Кайлеан, после се обърна усмихнато към Великата жрица:
— Тя отдавна вече не е дете, Лианон. Много зими изминаха от времето, когато ти я доведе в Горския храм.
— Тъй е. Изгубила съм сметката на годините — отвърна Лианон.
Друидът Арданос си каза безпристрастно, че Лианон все още е рядко красива жена. Познаваше я много отдавна и беше може би единственият й приятел от нейното поколение, който бе все още между живите. На младини приятелските им отношения му струваха не една безсънна нощ, но сега, приведен под тежестта на годините, почти не си спомняше колко дълбоко го вълнуваше някога красотата й.
Едно от многото изисквания към жриците в Горския храм на Вернеметон най-свещената от свещените гори в земите им — бе да са хубави и представителни жени. Това винаги бе учудвало Арданос. Можеше донякъде да разбере желанието на един бог да му служат красиви жени — особено пък ако ставаше дума за някое жалко римско божество — но познанията му за жените напълно противоречаха на предположението, че една богиня би искала да й служат красиви жени.
Арданос потъна в мълчание. Присъствието на гиганта Хю, който бе заел си при вратата с огромна тояга в ръце, не го смущаваше ни най-малко. Но друидът знаеше, че Хю би разбил незабавно черепа на всеки, който проронеше само една неуважителна дума или направеше и най-незначителния заплашителен жест към Великата жрица — пък бил той и самият Арданос. Арданос разбира се, имаше най-дружелюбни намерения, а освен това напълно разбираше, че присъствието на гиганта осигурява на Лианон пълна свобода да приема когото и да било — нещо, което не всяка жена би си позволила.
Арданос съзнаваше, че не излъчва достатъчно достолепие, за да се покрива с представата за Велик друид на Британия. Разбира се, не бе и превъплъщение на Мерлин Британски. Утешаваше се със съзнанието, че и Лианон вече не е такова живо въплъщение на Великата Богиня на Мъдростта и Божественото вдъхновение. Беше още привлекателна, мила, със строги, но фини черти, но вече си личеше, че старее — макар че бе много трудно да се различат сребърните нишки в златистата й коса. Тъмносинята й официална роба падаше на твърди, тежки дипли, които напълно прикриваха извивките на тялото й. Някога правите рамене се бяха поотпуснали под бремето на годините. Забелязвайки белезите на годините у старата си приятелка, Арданос сякаш чувстваше по-ясно и собствената си преклонна възраст.
От няколко години насам Лианон вече покриваше косите си — какъвто бе обичаят на матроните и старите жени. Оставяше косата си разпусната и непокрита единствено по време на ритуалите. Но тъй или иначе, Арданос съзнаваше, че вече двадесет години лицето и фигурата на тази жена бяха опорна точка на тяхната вяра. От нейните устни излизаха слова, по които жреците тълкуваха волята на боговете.
Затуй и това лице на застаряваща жена излъчваше все пак нещо необичайно — някаква едва доловима свръхестествена сила, която витаеше наоколо като далечен аромат. Може би тази сила й се предаваше от безбройните обикновени хора, за които тя бе живото въплъщение на Богинята — за детинския ум на простите хорица тя не бе символ, а истинска, жива богиня — Богинята-дева на древните племена, живата Повелителка на тяхната родна земя. Лианон вдигна глава.
— Е, Арданос? Вторачил си се в мен от толкова време, колкото стига да се издои крава. Защо си тук? Да ми съобщиш нещо или да искаш нещо? Казвай, човече! Най-лошото, което може да се случи, е да ти откажа. А като си помислиш, кога ли съм ти отказвала?
„Изразите й не са много достойни за божествения й сан“ — рече си Арданос, доволен, че с помощта на скептичните си мисли се изтръгва от странно, то настроение, което го бе обзело.
— Прости ми, божествена — проговори той меко. — Мислите ми бяха другаде.
За нейно учудване друидът стана, закрачи неспокойно напред-назад, сетне спря и рязко поде:
— Тревожни вести, Лианон. Чувах разни слухове в Дева, но сега вестите се потвърждават от сина на самия префект — Рим може да оттегли легионите си Чувам го за трети път, и въпреки че винаги е имало хора, които са викали „Долу Рим!“, все пак…