Но топлината не я успокои. Веднага щом затвореше очи, виждаше картината от съня си — спокойна водна повърхност, над която се стелеше бяла мъгла. Ейлан стоеше на другия бряг, но с всеки изминат миг водите, които ги разделяха, ставаха все по-широки и Ейлан сякаш отплуваше все по-надалеч. Но най-страшно бе чувството, което тази гледка извикваше у нея — смесица от ужас и дълбока скръб.
„Това са само неизказаните ми страхове, казваше си тя, и зората ще ги пропъди“. Знаеше отлично, че далеч не всички сънища са пророчески. Нищо не помагаше. Тя стана, намери глинено шише с вода и отпи няколко глътки.
В края на съня й мъглата ставаше сива, тежка и плътна и поглъщаше Ейлан, отнасяше я далеч от света, разделяше ги завинаги… „Като смъртта“ — тази натрапчива мисъл не искаше да си отиде! Всички сънища, били те и страшни, обикновено се разсейваха като дим при пукването на зората. Но когато сънят бе пророчески, човек си го спомняше все по-ясно, колкото повече мислеше за него. Така беше и тя не биваше да се прави, че не го знае.
Другите жени започваха да се будят. Кайлеан си каза, че не иска да среща любопитните им погледи. Стана и тръгна към градината. Може би там щеше да обмисли по-спокойно тревожния си сън. Едно бе ясно — трябваше да каже за него на Ейлан.
Тази година белтейнските празненства бяха последвани от прекрасно, пищно лято. Горите около Вернеметон бяха осеяни с всевъзможни цветя. Един ден Миелин успя да убеди Ейлан да излезе с нея, Лия и децата, за да берат билки. В дълбоката, сенчеста гора все още цъфтяха иглики и камбанки, но по поляните вече се виждаха златистите цветове на лютичето, глоговите храсти също бяха натегнали от цвят.
Гауен гордо разказваше на дъщерите на Бригита всичко, което знаеше за гората, а те го гледаха с възхищение. Ейлан се усмихваше. Спомни си как те двете с Диеда ходеха навсякъде по петите на Кинрик, когато бяха малки. Заслушана в смеха на трите деца, тя си каза, че Гауен има огромна нужда да си играе с други деца. Знаеше, че не само двете момичета ще напуснат скоро Вернеметон. Гауен също трябваше да бъде пратен някъде, за да отрасне в нормално семейство.
Децата се върнаха чак по пладне с пламнали лица. Бяха си оплели венци от цветя и не спираха да бърборят. Ейлан ги поведе обратно към дома, но щом се прибра, на вратата се появи Ейлид и каза:
— Кайлеан те очаква в градината, Повелителко. Седи там от сутринта. Отказа да се прибере дори когато я повикахме за закуска, но твърди, че се чувствала добре.
Ейлан веднага забърза към градината. Откри Кайлеан седнала на една пейка до лехата с розмарин. Беше напълно неподвижна, потънала в дълбок размисъл, но когато чу стъпките на Ейлан, веднага отвори очи.
— Какво има, Кайлеан?
Тъмните очи на Кайлеан излъчваха абсолютно спокойствие.
— Знаеш ли от колко години се познаваме? — попита тя неочаквано. Ейлан се опита да пресметне наум — бяха се срещнали, когато предстоеше да се роди второто дете на Майри. А й се струваше, че се познават много по-отдавна — и никога не забравяше виденията, които й говореха, че двете с Кайлеан са се срещали и преди, в друг живот.
— Струва ми се, шестнадесет — отвърна тя колебливо. Не е било зимно време, защото хибернийските пирати никога не биха тръгнали, ако имаше опасност да бъдат застигнати от зимните бури. Валеше дъжд, а не сняг. Да, беше студена и дъждовна пролет — сега си спомняше. На следващото лято бе пристигнала във Вернеметон.
— Толкова отдавна? Да, права си. Дъщерята на Майри вече е момиче за женене, а и Гауен скоро ще навърши единайсет години.
Ейлан кимна. Спомни си живо как Кайлеан я навестяваше в горската хижа, как държеше ръцете й и бършеше челото й по време на раждането на Гауен. Сега всичко това й се струваше като далечен сън. Отдавна за нея съществуваха само задълженията й в Горския храм.
— А сега и двете момиченца на Бригита са при нас — продължи Кайлеан. — Но скоро ще трябва да ги предадем на римляните.
Ейлан въздъхна.
— Мъчно ми е за Бригита. Сигурно страда за децата си.
— Не я жали толкова — възрази Кайлеан. — Да е мислила за съдбата на децата си, когато се е поддала на убежденията на Кинрик да готвят заедно бунт.
Ейлан предположи, че в думите на Кайлеан има голяма доза истина; но не можеше да забрави страданията, които преживя, когато Арданос й бе отнел Гауен.
— Откъде ти дойде на ума да ме разпитваш за тези неща? — каза тя. — Не ми се вярва, че не си мръднала оттук цяла сутрин, само за да прехвърляш наум стари спомени, както римските лихвари прехвърлят златото си!