Кайлеан въздъхна.
— Има нещо, което трябва да ти кажа, а не знам как да започна. Затова говоря за незначителни неща. Ейлан, имах пророчески сън. Знам, че жриците получават предупреждение, когато им предстои да напуснат този свят. Не, не искай от мен да ти обяснявам…
Ейлан имаше чувството, че студена ръка стисна сърцето й. Тя потрепери от студ, въпреки че слънцето продължаваше да напича.
— За какво предупреждение говориш? Болна ли си? Миелин трябва да потърси билки…
Кайлеан отвърна спокойно.
— Пратен ми бе сън, който според мен означава, че животът ми е към своя край.
„Кайлеан да умре?“ — Ейлан бе толкова зашеметена, че можа само да измънка:
— Как така? Кайлеан продължи:
— Вярвай ми, много е трудно да ти обясня. Може би само този, за когото предупреждението се отнася, може да го разбере.
„Разбира се, би трябвало да го знам, каза си Ейлан. Аз също съм жрица, макар и не толкова добра“. Присъствието на Кайлеан винаги й вдъхваше увереност в способностите й, в други случаи често се съмняваше в себе си. От последната си среща с Кинрик започна да се възприема по-скоро като пионка в борбата му срещу римляните; за Арданос бе също средство, само че за поддържане на мира. През последните години нямаше размирици сред племената, затова пък до нея долитаха слухове, че римляните имали неприятности. Ако Кинрик научеше същото, веднага щеше да се възползва от отслабените позиции на римляните — особено пък ако в Рим наистина се готвеше бунт срещу императора. Дали Гай щеше да бъде на страната на бунтовниците? И дали поне той я бе обичал заради самата нея?
Ейлан знаеше, че в очите на Кайлеан е единствено и само жрица. Кайлеан й вдъхваше увереност, че Богинята може би наистина има още нужда от нея. Колкото и дълбока да бе любовта й към Гай, тя не можеше да забрави, че той я беше напуснал. А Кайлеан никога не беше я изоставяла.
Погледна безпомощно към възрастната жена и внезапно си каза: „Но ние сме преживявали това и друг път! Аз съм я виждала да умира в мъки!“ И най-неочаквано се ядоса. Ако тя не можеше да стори нищо, за да промени бъдещето, защо Кайлеан трябваше да споделя съня си с нея? За да я измъчва ли? Погледна я почти враждебно и забеляза, че под привидното си спокойствие Кайлеан крие някакво вълнение. „Страхува се!“
Ейлан пое дълбоко дъх и каза:
— Като Велика жрица на Вернеметон ти заповядвам да ми разкажеш съня си!
Кайлеан трепна, но се подчини и заговори. Ейлан слушаше мълчаливо със затворени очи, и виждаше съвсем ясно образите от съня на Кайлеан. Дори й се струваше, че ги вижда още преди Кайлеан да ги е описала, а когато Кайлеан замълча, тя на свой ред й разказа за натрапчивия сън с лебедите.
После отвори очи и допълни:
— Явно е, че ни предстои да се разделим. Не знам дали ще ни раздели смъртта или някаква друга сила, но раздялата с теб при всички случаи ще е като смърт, Кайлеан.
— Ако не е смърт, какво би ни разделило тогава? — попита Кайлеан. Ейлан сбърчи чело и пред очите й отново изплува спокойната, сребриста водна повърхност.
— Летните земи — каза тя изведнъж. — Сигурна съм, че и двете виждаме в съня си Летните земи. Ти трябва да отидеш там, Кайлеан. Вземи със себе си дузина от момичетата. Не знам дали по този начин ще служиш на Богинята или не, но със сигурност то е за предпочитане пред това да стоиш тук и да чакаш смъртта.
Кайлеан бе изпълнена със съмнения, но жизнеността на погледа й се възвърна.
— Върховният друид никога няма да се съгласи. Той иска всички жрици да са тук, във Вернеметон, под негов надзор.
Ейлан се усмихна.
— Затова пък аз съм Жрица на Оракула. Остави Арданос на мен!
Сутринта на най-дългия ден в годината момичетата тръгнаха да събират роса от летните цветя. Всеизвестно бе, че тази роса има лековити свойства, а може и да разкрасява. Освен това съществуваше поверие, че ако някое момиче измие лицето си с нея и после погледне в чистата вода на някой поток, ще види лицето на този, който я обича най-много.
Ейлан не преставаше да се чуди защо това занимава жриците, дали обет за девственост. Може би всяка пазеше спомен за някоя забравена любов от времето, преди да се бе посветила на Богинята? Самата тя не се бе ограничила само с мечти за загубената си любов. Бе постъпила много по-зле, но се надяваше, че останалите жрици са по-праволинейни от нея.
Тя чу смеха на момичетата, които се връщаха от гората, но не излезе да ги посрещне. С минаването на времето все повече държеше на уединението си, особено преди големите празници. Първоначално предполагаше, че постепенно ще привикне и ще й бъде по-лесно, но не стана нищо подобно. С всяка изминала година й беше все по-трудно да пази равновесие между всички сили, които се устремяваха към Богинята в такъв момент.