Някаква мисъл, дошла незнайно откъде, прекоси съзнанието й: „Всяка жрица е затворница на боговете…“
Съзнаваше смътно, че минават по голямата алея, оградена с дървета от двете страни, която водеше нагоре към хълма. Пред могилата гореше голям огън — само един от многото, които щяха да лумнат из цялата страна тази нощ. Червени отблясъци от пламъците играеха по листата на стария дъб, който се издигаше до могилата. Тълпата притихна в очакване и сякаш една обща въздишка излезе от стотици гърла. Ейлан не можеше да забрави първия път, когато видя как хората посрещаха Лианон. Сега тя бе заела мястото на Лианон, а хората, които я гледаха със страхопочитание, разбираха също толкова малко от това, което се разиграваше пред тях, колкото и по времето на старата жрица.
Две малки момчета на осем-девет години, ученици на друидите, подбрани заради красотата и невинното си изражение, излязоха напред. В ръцете си носеха голямата златна чаша. И двете момчета носеха златни огърлици, а робите им бяха пристегнати с колани, обшити също със злато. През клоните на дъбовото дърво се процеждаше лунна светлина и всички видяха как отгоре плавно полетя малко клонче имел — отрязано от друг, скрит в клоните друид. Ейлан го хвана и го пусна в чашата.
После произнесе обичайните заклинателни слова и се насили да изпие горчивата напитка наведнъж. Гласовете на друидите се извисиха в ритуалното заклинание; съзнанието на Ейлан започваше да се поддава на напрежението, което идеше на вълни от умълчалите се хора; напитката гореше в стомаха й, тя се замисли дали все пак не е сбъркала дозата, после си припомни, че първоначално се чувстваше точно по този начин. Пак й мина през ума, че при всеки ритуал вкарва нова отрова в тялото си и сигурно ще умре така, както умря Лианон.
После мислите й започнаха да се замъгляват. Когато се отпусна назад в стола на прорицателките, тя вече не съзнаваше какво става около нея — усети само, че вдигат стола и я понасят към могилата.
Кайлеан гледаше отпуснатата фигура на пророчицата със загриженост, далеч по-голяма от обичайната. Както винаги, пеенето бе докарало и нея до ръба на транса. Но освен това долавяше ново, неразбираемо напрежение в пулсиращата около себе си енергия. Обърна си и видя с учудване бащата на Ейлан сред облечените в бяло друиди. Дали Арданос е знаел, че Бендейгид ще бъде тук тази нощ?
Тялото на Ейлан потръпна и Кайлеан пристъпи по-близо до нея. Беше забранено да се докосва жрицата по време на пророческия транс, но трябваше да бъдат близо до нея, за да я хванат, ако падне от високия стол.
„Богиньо! — молеше се Кайлеан. — Пази нея — все ми е едно какво ще стане с мен!“ Сега Ейлан замря напълно. С крайчеца на окото си Кайлеан виждаше тясната й бяла ръка, която висеше отпусната край тялото й. Толкова нежна беше тази ръка — откъде намираше сили да упражнява такава власт?
— Богиньо на Сребърния кръг! — викаха хората. — Велика кралице! Ела сред нас!
Столът леко потръпна под ръката на Кайлеан. Пръстите на Ейлан започнаха да се свиват и Кайлеан видя, че плътта й излъчва сияние. „Вярно е, каза си тя. Богинята е сред нас“. Фигурата на високия стол бавно се изправи. Ледени тръпки плъзнаха по гърба на Кайлеан.
— Вижте, хора, Повелителката на живота е тук! — извика Арданос. — Нека Оракулът проговори. Нека Богинята ни предаде волята на Безсмъртните!
— Богиньо! Освободи ни от поробителите! — разнесе се внезапно друг глас. Бендейгид бе пристъпил напред. — Поведи ни към победа!
Те бяха наистина гарвани — и крясъците им призоваваха смърт и кръвопролития. Само Ейлан се беше изправила между тези хора, които зовяха към война, и сигурността на Горския храм. Имаха ли представа какво би се случило с хората по тези земи, какво биха извършили римляните, ако се стигнеше до истинска война? Кайлеан продължаваше да мрази Рим, но не можеше да разбере как някой — бил той мъж или жена — може да иска съзнателно започването на нови кръвопролития. Толкова скоро ли бе забравил Бендейгид дома си, погълнат от пламъците, смъртта на жена си и на малката си дъщеря?
„Богиньо, молеше се тя, ти повери сигурността на тази земя в ръцете на Ейлан; дай й сили да изпълни волята ти, дори ако тя съвпада с желанията на римляните…“
Фигурата на високия стол потръпна отново. После отметна воала си и огледа тълпата със студен и безстрастен поглед — приличаше на някоя от статуите, така обичани от римляните.
— Тази нощ е най-късата в годината — поде тя спокойно. Хората притихнаха и се заслушаха в думите й. — Но от днешния ден нататък силите на светлината започват да намаляват. Вие, които се гордеете, че познавате всички тайни на небето и земята — тя посочи друидите, — можете ли да разчетете божествените послания в света, който ви заобикаля? Все още ли не сте разбрали, че времето на племената отмина — и че същото ще стане един ден и с римската империя? Всяко нещо достига разцвета си и след това тръгва към своя упадък.