— Няма ли никаква надежда? — попита отново Бендейгид. — Нали дори слънцето се ражда отново и отново?
— Така е — съгласи се жената, седнала на високото столче. — Но това става едва след като е минал най-дълбокият мрак. Приберете мечовете и скрийте щитовете си, деца на Дон. Оставете римските орли да се разкъсват един друг, а вие обработвайте земите си и бъдете търпеливи, защото времето ще отмъсти за всички неправди! Аз чета в небесната книга на бъдещето и ви казвам — името на Рим не е написано там.
Въздишка на облекчение, примесено с разочарование, се откъсна от гърдите на множеството.
Арданос и останалите друиди шушукаха помежду си. Кайлеан разбра, че това е единствената й възможност да зададе своя въпрос.
— Ами древната мъдрост? Как да я съхраним в този променящ се свят? Арданос и Бендейгид я изгледаха възмутено, но въпросът тъй или иначе беше зададен и Богинята вече се обръщаше с лице към възрастната жрица. Кайлеан затрепери. Беше напълно убедена, че жената, която гледа надолу към нея, не е Ейлан.
— Ти ли си, дъще на древния народ? — попита тя тихо. После помълча, сякаш се взираше навътре в себе си; разсмя се тихичко и продължи: — Тя е, разбира се. Иска да ме помоли и за много други неща, но се страхува. Такова глупаво дете — как не разбира, че моята воля е всички вие да бъдете свободни — в душите и сърцата си — тя хвърли поглед към Арданос, които се сви и отвърна очи. — Да, вие всички сте деца и аз не искам да разрушавам илюзиите ви. Нямате достатъчно сила да понесете истината…
Тя протегна напред едната си ръка и започна да свива и отпуска пръсти, наслаждавайки се на играта на мускулите под фината бяла кожа.
— Прекрасно нещо е плътта — тя пак се засмя. — Нищо чудно, че така се вкопчвате в нея. А що се отнася до мен вярвате ли, че жалките ви усилия биха могли да ми помогнат — или да ми навредят? Аз съм тук от началото на мирозданието, и докато слънцето грее и реките текат — ще пребъда… Аз СЪМ…
Тези простички думи съдържаха такава ужасна по силата си истина, че Кайлеан потръпна.
— Но нашият живот тече като водата в реките и си отива безвъзвратно — осмели се да каже жрицата. — Как тогава да предадем това, на което си ни научила ти, на тези, които ще дойдат след нас?
Богинята гледаше ту нея, ту Арданос. Най-сетне спря погледа си върху Кайлеан.
— Ти вече знаеш отговора ми. В древните времена и твоята, и нейната душа са ми се врекли. Нека една от вас замине — тя повиши глас — нека замине за Летните земи, и там, на брега на езерото, да построи нов Дом на девиците. Там, редом със служителите на Назарянина, вие ще продължите да ми служите. И така моята мъдрост ще пребъде и в идните времена!
С последната дума тялото на жрицата, което дотогава бе напрегнато като тетива на лък, се отпусна освободено. Стрелата бе отлетяла, посланието — предадено. Ейлан лежеше отпусната в стола, а Кайлеан и Миелин се бяха навели загрижено над нея. Устните й потръпваха, тя мънкаше нещо несвързано, излизайки от транса.
Арданос стоеше с наведена глава. Обмисляше значението на последните думи на Оракула и как би могъл да се възползва от тях. Не би могъл да му се противопостави — все пак беше вярващ човек и нямаше сили да се изправи срещу истинското слово на Богинята — но щеше да се възползва от привилегията да го разтълкува, както му е угодно. Погледна Кайлеан право в очите и на жрицата й се стори, че крие в брадата си усмивка.
— Богинята проговори. Нека бъде волята й. Нека основите на този нов дом бъдат положени от най-вярната й служителка — ти, Кайлеан, ще основеш Дома на девиците на Тор.
Кайлеан забеляза тържеството в избледнелите му от възрастта очи. За Арданос думите на Богинята бяха отличен повод да постигне това, към което се стремеше отдавна — да я раздели с Ейлан.
Той повдигна падналото клонче имел и го тръсна над лицето на жрицата. Пръски вода полетяха върху лицето и тялото й. Разнесе се присмехулен звън на сребърни звънчета.
— Вярно, че не си надявал ризница в продължение на години, но пък и не личи да си се оттеглил — Гай се усмихваше на баща си, който седеше зад маса, отрупана със свитъци и восъчни таблички. Студеният февруарски вятър люлееше клоните на дърветата, в които вече започваше да напира пролетната мъзга. Но вътре подовете бяха топли заради хипокауста52. Жарта в големите бронзови мангали не допускаше зимния студ да нахлуе в сградите. — Надявам се Брут да оценява по достойнство всичко, което вършиш за него.
52
хипокауст — (гр. hypo „под“ и kaustos „нагорещен“) — подово отопление със система от канали за горещ въздух, което се е ползвало най-често в античните бани. (Б.пр.)