— И той казва, че в Светото писание е предсказано — и се знаело и от други пророчества — че светът ще свърши с нашето поколение — бърбореше тя с блеснали очи. — Всеки ден, когато видим зората, трябва да не забравяме, че слънцето може да не я последва, че може би вече светът е потопен в пламъци. И тогава ще се съберем отново с тези, които са ни напуснали. Чувал ли си за това?
Гай поклати глава. Не можеше да повярва, че Юлия, която бе получила най-доброто образование, което Рим предлагаше на една жена, е в състояние да вярва на тези неща. Но жените си бяха поначало лековерни — може би за това не бяха годни да заемат постове в държавната администрация. Мина му през ума, че християните се възползват от тревогата, която предизвикваше напоследък поведението на императора.
— Да не си решила да станеш последователка на Назарянина? Само роби и евреи са в състояние да го следват! — каза той остро.
— Мисля, че нито един мислещ човек не би могъл да не го последва — отвърна спокойно Юлия.
„Аз също съм мислещ човек, каза си Гай, но просто не мисля като нея“. На глас попита:
— А какво ще каже Лициний?
— Няма да е съгласен — каза натъжено Юлия. — Но това е единственото, в което намирам упование и сигурност, откак… откакто починаха децата — завърши тя с насълзени очи.
„В това няма никаква логика“ — помисли Гай, но благоразумно премълча. Не личеше разумът и логиката да бяха помогнали на Юлия. А напоследък тя наистина изглеждаше по-щастлива и спокойна — за първи път от смъртта на Секунда насам. Образът на удавената му дъщеря продължаваше да преследва и Гай. Колкото и нелогично да звучаха думите й, той се изкушаваше да завиди на новата й вяра.
— Прави каквото искаш — каза той примирено. — Нямам намерение да те спирам.
Тя го погледна разочаровано. После поде с нов ентусиазъм:
— Ако можеше да разсъждаваш, и ти би станал последовател на Назарянина.
— Скъпа ми Юлия, ти достатъчно често си ми казвала, че не мога да преценявам кое е редно и кое — не — отвърна той остро. Тя гледаше притеснено в краката си и той долови, че има още нещо. — Какво друго те безпокои?
— Не искам да говоря пред децата — измънка тя. Гай се засмя, взе я за ръка и я отведе в друга стая.
— Е, какво е това, което не можеш да кажеш пред децата? Тя гледаше упорито в пода.
— Отец Петър казва, че… след като краят на света е близък… — тя заекна, — че е по-добре дори омъжените жени — и женените мъже — да положат обет за целомъдрие.
Гай отметна глава и се разсмя на глас.
— Предполагам, разбираш, че по закон имам право да поискам развод, след като отказваш да делиш легло със съпруга си?
Юлия, макар и видимо притеснена, имаше готов отговор.
— В царството небесно — тя явно цитираше, — няма нито брак, нито отдаване.
— Това решава нещата — засмя се отново Гай. — Не проявявам никакъв интерес към твоето небесно царство — или поне не към тази част от него, където отец Петър има думата.
Той допълни, съзнавайки, че ще я наскърби:
— Давай каквито искаш обети, мила моя. Като се има предвид, че през последните година-две можех със същия успех да спя и с парче дърво, не мисля, че ще има голяма разлика.
Очите й се разшириха от учудване.
— Нима няма да възразиш?
— Ни най-малко, но е редно да те предупредя, че след като ти не се чувстваш обвързана с брачната си клетва, същото се отнася и за мен.
Гай разбираше, че разваля предварително подготвената й роля. Тя явно бе предполагала, че той ще се ядоса или най-малкото ще протестира.
— Разбира се, от теб не може да се очаква да положиш същия обет — каза тя заядливо. — Тъй или иначе не би съумял да го спазиш. Да не мислиш, че не знам защо купи онази хубава робиня миналата година? Боговете са ми свидетели, тя не става за никаква работа в кухнята! Достатъчно грехове тежат вече на душата ти…
Разговорът започваше да става досаден. Гай нямаше намерение да обсъжда душата си — или това, което Юлия разбираше под „душа“ — тъкмо с нея.
— За своята душа съм отговорен единствено аз — каза той и излезе. Отиде право в кабинета си, където установи, че вече са му приготвили легло. Тъй или иначе, Юлия бе разчитала, че ще успее да го склони.
Мина му през ума да отпразнува новопридобитата си свобода с хубавата робиня, но установи, че няма желание да я повика. Имаше нужда от нещо повече — не от покорството на жена, която и без това нямаше друг изход. Пред него отново изникна образът на Ейлан. Сега вече Юлия нямаше право да възрази, ако той решеше да осинови Гауен. Но как да й го съобщи?
Най-сетне беше свободен да потърси Ейлан. Но не можеше да пропъди от мислите си ужасния образ на фурията, застанал през онази злополучна нощ между него и спомените му. Когато най-сетне започна да се унася, в мислите му се появи образът на момичето, което бе видял миналата година в хижата на отшелника-християнин.