27
В средата на февруари бурите затихнаха. Настана хубаво, ясно време. Дните бяха слънчеви, макар и още доста студени. В по-топлите и закътани места по клоните на дърветата се появиха първите пъпки. Новородени агънца блееха по пасищата; завръщащите се лебеди се зовяха един друг из блатата.
Ейлан седеше, загледана в чистото синьо небе. Знаеше, че иде време да изпълни обещанието си пред Мацелий. Беше излязла тук, в градината, и чакаше Сенара.
— Хубав ден е днес — разнесе се зад нея гласът на младото момиче. Сенара бе явно учудена, че Великата жрица е наредила да се откъсне от задълженията си.
— Така е — кимна Ейлан. — Хубав ден за изпълнението на едно неприятно задължение. Ти си единствената, към която мога да се обърна за помощ.
— Какво е това задължение?
— Знаеш, че дъщерите на Бригита живеят при нас вече от година. Време е да ги изпратя при римляните, както бях обещала. Те спазиха обещанието си и не причиниха нищо лошо на Бригита, затова се надявам, че ще се отнасят добре и с децата. Но предаването им трябва да се извърши в тайна, за да не се разбудят старите вражди. Достатъчно голяма си вече, за да ги съпроводиш до Дева. Знаеш и латински добре, за да разпиташ за дома на Мацелий Север. Приемаш ли да го сториш?
— Север? — повтори замислено Сенара. — Спомням си това име. Майка ми казваше, че брат й е негов секретар. Бил суров, но честен човек.
— Така мисля и аз — кимна Ейлан. — Колкото по-скоро му предадем децата, толкова по-добре.
— Но те ще израснат като римлянки — възрази Сенара.
— Какво лошо има в това? — усмихна се Ейлан. — Твоята майка също е била римлянка.
— Така е… — каза замислено момичето. — Понякога се чудя какво ли би било, ако бях израснала в нейния свят. Добре — довърши тя бързо, — ще отида в Дева.
Мина известно време, докато подготвят момичетата за път. Ейлан не искаше после някой в Дева да каже, че за тях не са били полагани грижи, докато са живели при друидите. Най-сетне всичко беше наред и Сенара, хванала децата за ръка, бе готова да потегли за Дева.
Времето беше студено, но ясно. Полъхваше свеж ветрец, и въпреки че едното дете се беше хванало за полите й, а другото носеше на ръце, Сенара вървеше доста бързо. Децата бърбореха неспирно, възбудени от новите гледки. Когато те се умориха, Сенара привърза малката на гърба си в големия си шал и тя веднага заспа, а голямата взе на ръце. В далечината се виждаха очертанията на къщите в покрайнините на Дева и солидните дървени стени на укреплението зад тях. Когато стигна до форума, тя седна на една пейка, за да си почине и да пооправи децата, и започна да разпитва за дома на Мацелий.
Някаква фигура застана между нея и слънцето. Сенара вдигна очи и веднага позна римлянина, когото бе срещнала при отшелника миналата година. По-късно намери това, че бе застанал между нея и слънчевата светлина, за символично, но сега нищо подобно не й минаваше през ума.
— Виждал съм те и преди, нали? — попита той.
— В колибата на отец Петър — кимна тя и се изчерви. Едно от децата се събуди и го загледа уплашено. Сенара не го бе виждала на събиранията на местните последователи на Назарянина, но от друга страна, тя самата нямаше възможност да ги посещава често. Първия път отиде от любопитство; после продължи, защото й се струваше, че езикът на римляните създава някаква връзка с покойната й майка — и най-сетне, защото в учението им откри покой и утеха.
Хубавият римлянин продължаваше да я гледа. Беше по-млад, отколкото й се бе сторил първоначално. Харесваше усмивката му.
— Накъде си тръгнала?
— Към дома на Мацелий Север. Трябва да предам на грижите му тези момичета…
— Значи това са децата — той се понамръщи, но след миг усмивката отново озари очите му. — Тогава добра среща. Аз също съм тръгнал към дома на Мацелий и мога да те съпроводя дотам, ако разрешиш.
Той протегна ръка. По-голямото момиченце постави доверчиво своята в нея и му се усмихна.
Сенара още се колебаеше, но той вече бе вдигнал детето на ръце. То се разсмя весело и Сенара се убеди, че човекът не може да не е добронамерен.
— Държиш я така, като че ли си навикнал да се занимаваш с деца — отбеляза тя и въпреки че не продължи да разпитва, непознатият отвърна:
— Имам три дъщери. Наистина, свикнал съм с деца.
„Значи е женен, каза си Сенара. Дали е един от нас?“ След кратко колебание попита: