— А много от тези, които разнасят такива слухове и викат „долу“, не са престанали да се надяват, че и ние ще се присъединим към тях. Но аз не вярвам на твоите слухове — каза категорично Лианон. — Пък и тъй да е, убедена съм, че ще се оправим и с тях, и без тях. Всъщност нали все за това се молим от онзи миг, когато Карактак бе прекаран по римските улици, окован във вериги?
— Имаш ли представа какъв хаос ще настане? — сопна се Арданос. — Тези същите, които сега викат „Долу Рим!“… — явно определението му бе харесало.
— … нямат и най-бледа представа от това, което ще стане в действителност — довърши Лианон.
Арданос си каза: „Колко добре ме познава! Ето и сега сме способни да довършваме мислите си!“ Но сега трябваше да се мисли за по-важни неща.
— Действително, тези хора ги е имало винаги — още от мига, когато Юлий Цезар, нахлувайки в Британия, е спечелил славата, необходима му, за да стане господар на Рим. И те очакват и до днес ние, служителите от Свещените гори, да се присъединим към борбата им, и не могат да разберат защо мълчим — каза той. — Но сега наистина съществува опасност от бунтове из цяла Британия, и то срещу Белтейн…
— Не, мисля, че нищо няма да се случи по Белтейн — отвърна Лианон. — Хората ще се съберат за игрите и пиршествата около огньовете, и за всичко останало, което е свързан с празника. Виж, ако ставаше дума за Самхаин11, би могло…
— Римляните отново взеха насила свободни мъже, за да им работят, и това влоши много нещата — упорстваше Арданос. — Взеха трийсет души от хората на Бендейгид, освен това отмъкнаха и собствените му роби, които лично той бе освободил, когато замина в заточение, и най-доверения му служител. Заточение! — Арданос се изсмя, но смехът му прозвуча невесело. — Той изобщо не съзнава щастието си — само му бе наредено да живее на не по-малко от двадесет мили разстояние от Дева! Дано да не е узнал за случилото се, но узнае ли… Е, и преди ме е наричал „предател“, а и по-лошо — обидите му не ме безпокоят.
— Получих разрешение да водя Белтейнския ритуал — отидох при самия Мацелий Север и го помолих да даде разрешение мирното население да отпразнувам деня, посветен на Церера12 — както през последните седем-осем години. Само защото Мацелий ме познава и ми вярва, не нареди да пратят на празника повечко, за да е сигурен, че мирното население няма да реши да чества Марс вместо Церера.
Лианон въздъхна. Арданос знаеше, че тя си припомня онези удавени в кръв и огън дни, когато Боадицея бе жертвала живи хора пред олтара на Богинята, за да й дари тя победа. Те всички бяха толкова млади в онези далечни години толкова убедени, че ще върнат отминалата слава само с помощта на собствената си смелост и острите си мечове!
— При най-незначителните размирици — поде Арданос, — дори да са само явни протести срещу римската власт, всичко тук ще бъде изравнено със земята, сама знаеш. А и как бих могъл аз да зная, че легионерите са минали току-що и са откарали тридесетина здрави и прави мъже да изгният в Мендипските мини?
Но трябваше да го има предвид. Всички разчитаха на него да предвижда постъпките на римляните, преди още самите те да знаят какво възнамеряват да сторят. Трябваше да е готов, ако предстояха неприятности, каквито и да бяха те.
Лианон каза:
— Ако решим да отменим празника в самото му навечерие, размириците са още по-сигурни. Това ли искаш от мен? Да отменя празненствата? Да не би вече да е имало някаква съпротива срещу легионерите?
— Сам не зная — отвърна колебливо Арданос. — Имам чувството, че някой е наредил нещата тъй, че синът на префекта… да изчезне…
— Синът на префекта ли! — Лианон вдигна вежди — очевидно считаше, че това не би могло да предизвика неприятности. — И защо? В знак на протест, или за да причини още повече щети на народа ни? За Бендейгид би било по-присъщо да избие легионерите, които са отвели хората му.
— Намерил момчето в някакъв мечи капан, спасил го и сега то му е на гости — в собствения му дом.
Лианон се втренчи за миг в друида, после се разсмя.
— И зет ти Бендейгид няма представа, че то е син на префекта?
— На забравяй, че майка му бе принцеса на силурите, а той прилича толкова на нея, че може да мине за един от нашите. При това се владее добре и надали ще се издаде. Но ако нещо се случи с това момче, което, доколкото знам, още нищо не е сторило през живота си — нито добро, нито зло — сама знаеш, че ние ще се окажем виновни. Ще струпат на главите ни всевъзможни обвинения ни изкарат първопричина и за опожаряването на Троя, ако щеш. Ще сме виновни дори за това, че все още се налага легионите да стоят тук, вместо да се върнат в Галия, където им е мястото. Ще се извадят на бял свят всички стари измишльотини за друидските зверства, които датират още от писанията на обожествения Юлий, мир на праха му — приключи Арданос със зла усмивка която напълно опровергаваше кротостта на последните му думи.