— Само че сега губернаторът не преследва християните… — Сенара се поколеба. Тъй като Гай не намери какво да отговори, тя продължи отново: — Знам добре, че тази вечер отецът имаше предвид мен в проповедта си. Някои от местните християни знаят, че живея с езичници и ме презират, че не ги напускам — но отец Петър настоява, че съм длъжна да живея при тях, докато не навърша пълнолетие.
— А после? — попита Гай. — Може би Валерий ще ти намери подходящ жених?
— О, не. Най-вероятно ще постъпя в някое от християнските женски общества. Нашите свещеници казват, че в небесата няма нито брак, нито отдаване.
— Колко жалко — отбеляза Гай. Беше чувал тези думи и преди. — Искрено се надявам свещениците ви да грешат.
— Недей. Нали не искаш на душата ти да тежи грях, когато настъпи краят на света?
Гай отвърна напълно искрено:
— Никога не ми е минавало през ума да се грижа за душата си. Всъщност дори не съм си задавал въпроса имам ли душа или нямам.
Сенара се закова на място и се обърна към него в мрака.
— Колко ужасно! — каза тя много сериозно. — Нима искаш да те запратят в Геенната?
— Мисля, че религия, която заклеймява начина, по който се правят деца, е най-малкото странна. Що се отнася до твоята Геенна, тя ми се струва също такава измислица, както и Тартара или Хадес. Един разумен човек не може да се бои от такива бабини деветини. Да не би да вярваш искрено, че който наруши правилника на твоя отец Петър, ще отиде в Геенната?
Тя спря отново и вдигна лицето си, бяло като лилия в нощния мрак, към неговото.
— Разбира се, че вярвам. Трябва да се погрижиш за душата си, преди да е станало късно.
Ако говореше някой друг, а не това красиво момиче, Гай би му се изсмял в лицето. Разговорите с Юлия на тази тема го отегчаваха до смърт. Но сега той отвърна нежно:
— Щом толкова се безпокоиш за душата ми, трябва да ми помогнеш да я спася.
Тя каза объркано:
— Мисля, че отец Петър би ти помогнал много повече.
Бяха стигнали до началото на алеята с дъбовете, която водеше към Горския храм, и тя спря отново.
— Оттук мога да се прибера и сама; по-добре ще е да не вървиш нататък с мен. Може да те видят, и тогава ще ме накажат със сигурност.
Той я хвана за раменете и каза полу на шега, полуумолително:
— Значи оставяш заблудената ми душа на произвола на съдбата? Моля те, нека се срещнем пак.
Сенара бе видимо обезпокоена.
— Не би трябвало да ти казвам това — тя явно взе решение, — но всеки ден по обяд нося храна в колибата на отец Петър. Ако дойдеш там… можем да поговорим пак.
— Сигурно е, че ако душата ми може да бъде спасена, ще я спасиш ти — отвърна Гай. Пет пари не даваше за предполагаемото спасение на душата си, но вече знаеше, че трябва на всяка цена да види отново Сенара.
— Няма да те видя никога вече… — Ейлан обърна рязко гръб на Кайлеан и се загледа в градината.
— Глупости! — възкликна Кайлеан. Потиснатият й страх се превърна в гняв. — Сега тъкмо ти ставаш жертва на глупави предчувствия. Нали сама искаше да замина?
Слабите рамене на Ейлан потръпнаха.
— Не аз го исках. Богинята говореше с моята уста и аз знам, че сме длъжни да се покорим на волята й. Но колко трудно е това понякога, Кайлеан!
— На мен ли го казваш? — сопна се възрастната жрица. — Нали на мен ми предстои да се разделя с теб и с всичко, което съм обичала някога! Сигурна ли си изобщо, че това е волята на Богинята, а не ти е било подшушнато от Арданос? Откак го принудих да ти разреши да задържиш сина си, мечтае да ни раздели една от друга!
— Да, това сигурно му се нрави — прошепна Ейлан, — но нима вярваш, че то е негово дело? Тогава всичко, което се опитах да сторя през изминалите години, също трябва да е лъжа!
Кайлеан долови болката в гласа й и не можа да се въздържи:
— Милото ми момиче! — тя сложи ръка на рамото на Ейлан и младата жена се притисна в прегръдките й. Не казваше нищо, но по бузите й се стичаха сълзи. — Остава ни толкова малко време заедно, а ние се караме като деца! Има мигове, когато властта на боговете ни изгаря като близостта на слънцето, а после настава мрак и светлината ни се струва далечна като забравен сън. Винаги е било така. Но аз ти вярвам, скъпа.
— Твоята вяра в мен ми дава сили — въздъхна Ейлан.
— Слушай — поде Кайлеан. — Това решение не ни обвързва завинаги. Един ден, когато и двете остареем много, ще се смеем на сегашните си страхове.
— Аз също знам, че отново ще бъдем заедно — каза много тихо Ейлан, — но дали това ще стане в сегашния или в някой друг живот, не мога да разбера.