— Повелителко — разнесе се гласът на Хю откъм вратата, — носилката е готова.
— Трябва да тръгваш — Ейлан изправи рамене. Отново беше Велика жрица.
— Длъжни сме да служим на Богинята там, където тя ни призове, независимо от чувствата си.
— Тръгвам, но ще се върна скоро, вярвай ми — каза мрачно Кайлеан. Прегърна я за последен път и тръгна, без да се обръща.
Знаеше, че ако се обърне, ще се разплаче, а не биваше да го допуска пред очите на младите жрици и носачите. Едва след като спусна завеските на носилката, сълзите й рукнаха на воля.
Докато пътуваха към Летните земи, валя почти непрекъснато, и Кайлеан прекарваше цялото време в носилката, отдадена на мрачни размисли. Това, че бе принудена да пътува в носилка, никак не допринасяше за подобряването на настроението й.
Заедно с нея пътуваше една от по-младите жрици, които бе избрала да дойдат с нея в новото поселище. Всички бяха още момичета, пристигнали отскоро във Вернеметон, и бяха дотолкова изпълнени с преклонение пред Кайлеан, че почти не смееха да отворят уста пред нея. Тъй че през целия път тя нямаше друго занимание, освен размислите, които допълнително подхранваха гнева й.
Вече се здрачаваше, когато малката процесия премина между двата последни хълма и започна да се товари на баржите, с които трябваше да преминат блатата, заобикалящи Тор. Високият му силует се очертаваше ясно на бледнеещото вечерно небе, увенчан с корона от изправени камъни. Дори отдалеч Кайлеан можеше да долови неимоверната сила, която се излъчваше от него. По-ниско, по склоновете, се виждаха хижите на друидите. А най-долу, в малката падина, едва се забелязваха струпани, прилични на пчелни кошери колиби — тя предположи, че там живеят християните, на които Арданос бе разрешил да се заселят в подножието на Тор. Навсякъде се носеше ароматното ухание на ябълково дърво.
В подножието на хълма ги очакваха младите жреци. Те изразиха дълбоката си почит пред Кайлеан и желание да помогнат, с каквото могат, въпреки че явно не бяха съвсем наясно какво възнамерява да прави тя тук. Въпреки лошото си настроение Кайлеан се поразвесели при вида на видимото им объркване, и реши да приеме неизбежното. За зло или добро съветът на друидите я бе пратил тук — и дори те бяха само оръдия в ръцете на Богинята, чиято воля бе недвусмислена.
Когато стигнаха до самото светилище, вече се беше мръкнало. По-възрастните жреци ги приеха любезно, но не много сърдечно — но Кайлеан не бе очаквала нищо повече. Ако приемеше, че са я изпратили в изгнание, то поне изгнанието беше почетно, и трябваше да се опита да открие добрите му страни.
След церемониалните приветствия младите жрици се скупчиха объркано близо до огъня. После един от жреците ги поведе към ниска сграда със сламен покрив. Домакините ги предупредиха, че постройката не е в добро състояние и в никакъв случай не е подходяща за дом на жрица, особено на високопоставена жрица като Кайлеан, но досега не им се беше налагало да приютяват за по-дълго време жени. Но тъй като всичко ставаше по нареждане на Върховния друид, те ги успокоиха, че скоро тук ще бъде построена нова сграда, която ще отговаря на изискванията на Кайлеан, и ще й бъде осигурена помощ и прислуга.
Докато настани момичетата в набързо приготвените спални помещения Кайлеан вече бе толкова уморена, че само копнееше да се отпусне в собственото си легло. Въпреки че обстановката й беше непозната, за свое учудване тя спа дълбоко през цялата нощ и се събуди едва призори. Облече се тихо, без да буди останалите, и излезе навън в ранната утрин. Небето вече розовееше. Пътеката я поведе нагоре по хълма.
Ставаше все по-светло и Кайлеан започна внимателно да оглежда всичко около себе си. Какви ли бяха тези места, където я доведе съдбата й?
Първите слънчеви лъчи озаряваха ширналите се около Тор езера и долини. Навсякъде над спокойните води се стелеше бяла мъглица; предната нощ Кайлеан бе толкова уморена от пътуването, че почти не видя нищо от баржата, с която пристигнаха на Тор. Сега забеляза сред омарата и гористите склонове на други островчета — черно-зеленикави в светлината на утрото. Беше много тихо, но веднага след като слънчевият диск се подаде над хоризонта, до слуха на Кайлеан достигна напевен шепот, преминаващ в пеене.
Кайлеан се обърна — гласовете се носеха от една малка постройка наблизо. Тя приближи, за да чува по-ясно. Мелодията беше плавна, а плътното звучене на мъжките гласове й се стори необичайно, след като в продължение на толкова години бе слушала само женско пеене. След малко започна да различава думи — стори й се, че пеят на гръцки.