„Служители на Светлината…“ Думите се появиха в съзнанието й неочаквано, незнайно откъде. И когато престарелият свещеник заслиза бавно надолу по хълма, ръцете й неволно се сплетоха в почтителен жест — много по-стар от друидските ритуали. Ако духът на този човек бе дошъл сред християните, не бе възможно за тях да няма надежда и бъдеще.
Йосиф изчезна в малката, прилична на пчелен кошер църква. Кайлеан се усмихваше на себе си, изпълнена с внезапно появилата се увереност, че Богинята ще благослови делото й. Сега вече знаеше, че има защо да е тук. Щеше да се захване за работа още днес.
Докато Кайлеан се хранеше с другите жени, й мина през ума, че на това ново място няма да може да поддържа усамотението, в което живееха Лианон и Ейлан. Тогава взе първото си решение — нямаше да взема странници да им прислужват. Обмисли и каква помощ би приела от друидите. Веднага след това поръча на някои от най-младите и здрави момичета да изберат най-подходящото място за зеленчукова градина и да започнат веднага да копаят земята, за да могат да засадят необходимите им зеленчуци. Разбира се, някои храни щяха да си набавят от местното население, но искаше от самото начало на всички да бъде ясно, че няма да бъдат зависими по никакъв начин от друидите. Тогава и друидите нямаше да имат повод да се опитват да ръководят техния живот.
Кайлеан избра една млада жена — по нейна преценка най-неинтелигентната от дошлите с нея на Тор — да се занимава с готвенето и й обеща да й праща помощнички, когато е необходимо. По-късно през деня поговори с един от възрастните друиди и той потвърди, че преди да паднат първите снегове, ще бъде завършена една по-голяма сграда, в която щяха да могат да се подслонят четири или пет пъти повече жени. Кайлеан отхвърли любезно, но категорично колебливите намеци на стария друид, че биха могли да изкарат поне първата зима в старата постройка.
Когато накрая тя му каза, че може да си върви, човекът имаше доста зашеметен вид. Кайлеан си каза доволно, че прилича на ритнат от кон, наслаждавайки се на първата си възможност да налага собствената си воля. Усещането й се понрави. Сега Богинята можеше да се възползва от всичките й способности — нещо, което не би било възможно преди.
Странно, но Диеда много й липсваше — младата жена би могла да й помогне много с момичетата, особено за музикалното им обучение. От друга страна, добре беше тук да няма враждебни настроения — толкова повече, че всички щяха да живеят в постоянна близост. Тук Кайлеан щеше да определя правилата на общността и никой нямаше да протестира. Реши да научи най-опитната от младите жени да свири на нейната арфа.
Когато най-сетне си легна след дългите вечерни часове, през които преподаваше на момичетата неписаната мъдрост на Богинята, чу отново мелодично пеене, което се носеше от църквата на християните. И под познатите вече звуци на „Кирие елейсон“ Кайлеан се унесе в сън — много по-доволна от себе си и новия си дом, отколкото би могла да се почувства преди. Тази нощ тя сънува светилище, прекрасен храм на свещения Тор, сънува девиците — служителки на Богинята, и през цялото време знаеше, че това ще стане — може би не по нейно време, но щеше да стане действителност.
28
След Белтейн дните ставаха все по-дълги; добитъкът нощуваше по пасбищата из хълмовете, а в полетата хората се гласяха за жътва. Дойде средата на лятото и за първи път Арданос не направи опит да подсказва на Ейлан, преди да изпълни дълга си като Жрица на Оракула. Когато го видя на самата церемония, той й се стори грохнал. После жриците й разказаха, че Богинята предрекла промени и злощастия, но обещала, че сетне ще настъпи мир. Из цяла Британия отново се понесоха всевъзможни слухове, но никой не можеше да каже откъде ще дойде този път опасността.
Ейлан се канеше да посети Върховния друид, след като самата тя преодолееше обичайните последици от транса, но по това време на годината задълженията й в Горския храм сякаш се удвояваха. Дните си минаваха, а тя все не намираше време да отиде при Арданос. В разгара на лятото дори обитателките на Дома на девиците помагаха при сенокоса в полетата около Вернеметон. Ейлан надзираваше тъкачките, които приготвяха платно за робите на жреците, помагаше на жените, които правеха бои за платовете, но липсата на Кайлеан се забелязваше постоянно — особено при боядисването, защото тя беше призната майсторка на боите. Във Вернеметон никой не можеше да задължи Повелителката да помага при ежедневната работа, но Ейлан беше убедена, че ако не го върши, бяга от отговорността си пред поверените й хора.