Един ден тя отново беше в бараката, където се боядисваха новоизтъканите платове. Ръкавите й бяха навити над лактите, ръцете й — целите изцапани със синя боя. Внезапно някаква сянка легна на пода на бараката. На вратата се бе изправила висока мъжка фигура. Жените зашушукаха възбудено и притеснено — новодошлият беше един от най-младите друиди, запъхтян от бързане. Бялата му роба беше залепнала от пот по тялото му. Наистина, бараката беше извън оградата на Горския храм, където имаха право да влизат само най-високопоставените друиди, но и тук жриците не бяха привикнали да виждат мъже.
— Повелителката… — едва успя да каже задъханото момче. — Тук ли е господарката Ейлан?
Всички жени се обърнаха едновременно към Ейлан и момчето се изчерви още повече. Ейлан едва сега се сети, че сигурно никога не я беше виждал незабулена. Момчето преглътна, съвзе се и продължи:
— Моля те, Повелителко, трябва да дойдеш незабавно! Върховният друид е много зле!
Когато стигнаха до стаята на Арданос, Ейлан спря като закована на прага. Макар че бе предупредена, състоянието на стареца накара сърцето й да се обърне. Тя кимна на Миелин, която се грижеше за Арданос, и й направи знак да стане и да отиде при Хю, който бе останал до вратата. После седна на леглото до умиращия. Нямаше никакво съмнение, че Арданос умира. Въздухът излизаше със свистене през посинелите му устни. Под тънката старческа кожа на лицето му се очертаваше ясно черепът. Сърцето на Ейлан отново се сви, защото си спомни как Арданос бе седял край смъртния одър на Лианон. Съзнаваше, че на моменти го бе мразила, но сега само се молеше старецът да не се мъчи много.
— Изгуби съзнание на вечеря и дойде на себе си едва преди малко — каза Гарик, един от по-възрастните друиди. — Изпратихме да повикат Бендейгид.
Ейлан отметна воала си и хвана здраво ръката на умиращия.
— Арданос — каза тя тихо, — Арданос, чуваш ли ме?
Сбръчканите, подобни на пергамент клепачи трепнаха и след миг погледът на стареца се изясни.
— Диеда — прошепна той.
— Дядо, възможно ли е дори сега да не можеш да ме познаеш? Диеда замина на юг, подбира подходящи момичета, които ще дойдат да се обучават при нас за жрици. Аз съм Ейлан — каза тя, опитвайки се да подтисне горчивината в тона си.
Очите на Арданос се спряха на златните й накити и той въздъхна:
— В края на краищата… оказа се, че наистина е трябвало да бъдеш ти.
— Арданос — поде Ейлан с по-твърд тон, — мой дълг като Повелителка на Вернеметон е да ти кажа, че умираш. Не бива да ни напуснеш, преди да си обявил своя наследник. Кажи ни, Върховни друиде, кой ще наследи златния сърп, след като ти си отидеш?
Очите му бяха все така вперени в лицето й.
— Богиньо… опитах се да сторя най-доброто… — прошепна той. — Мерлин знае…
— Но ние също трябва да знаем! — възкликна друидът, който му прислужваше. — Кой е твоят избраник?
— Мир! — гласът на Арданос прозвуча неочаквано плътно и заповеднически. — Трябва ни мир… — последната дума той прошепна толкова тихо, че хората наоколо едва я чуха. Сетне въздъхна и се отпусна.
Първоначално никой не помръдна. Сетне Гарик взе ръката на Арданос в своята за да потърси пулса му и почти веднага я пусна.
— Мъртъв е! — каза той с упрек в гласа.
— Съжалявам — проговори Ейлан. — Какво ще правите сега?
— Трябва да съберем съвета на братството — намеси се делово друг друид. — Върви си, Повелителко. Нямаш повече работа тук. Ще те уведомим до какво решение е стигнал съвета, след като боговете не повериха на Арданос своето слово.
Течеше петнадесетото лято от властването на император Домициан. Времето беше още меко, но природата беше странно притихнала, като пред голяма буря. Докато яздеше по улиците на Дева, Гай се улови, че постоянно се ослушва за гръмотевици. Той не беше единственият, който се влияеше от времето — гласовете на търговците на пазара звучаха остро и раздразнително; в кръчмите и в казармите сбиванията бяха по-чести от обикновено; отново се понесоха слухове за предстоящ бунт. Дори конят му бе сякаш заразен от общото напрежение — животното играеше под него и цялото му тяло трепереше.
„Септемврийските иди… септемврийските иди…“ Думите се въртяха натрапчиво в съзнанието му, повтаряха се ритмично, в съзвучие с ударите на конските копита по калдъръма. Откак Мацелий бе споделил с него, че това е датата, която съзаклятниците са определили за свалянето на императора, сън не го хващаше. Баща му вярваше, че племената ще ги подкрепят, но Гай не бе толкова убеден. Ако римските орли започнеха да се разкъсват един друг, победата можеше да падне в ръцете на Гарваните. Детронирането на Домициан щеше да разклати устоите на империята — наистина ли си струваше?