„Веднъж да свърши всичко — ще се оттегля и с най-голямо удоволствие ще управлявам провинциалното си стопанство да края на дните си, мислеше Гай. Не съм роден за заговорник“.
На всичкото отгоре и Върховният друид, който бе единствената сигурна опора на римляните и поддръжник на мира между тях и племената, избра тъкмо този момент да умре. Ако Гай вярваше в ада на християните, за който Юлия постоянно говореше, би проклел стареца да се пържи вечно там, защото си отиде във възможно най-неподходящото време. Един бог Митра можеше да знае кого ще изберат на мястото на Арданос! А дори и наследникът да бе добронамерен, трябваше да мине дълго време, за да може между него и Мацелий да се установи взаимното доверие, което имаха двамата с покойния Арданос. Едничката полза от вестта за смъртта на стария друид бе, че принуди Гай най-сетне да вземе решение. Цялата страна можеше да пламне всеки момент, тъй че въпросът дали ще признае малкия Гауен или не отиваше на заден план. Най-важното бе момчето да бъде отведено на сигурно място. Информаторите на баща му потвърдиха, че Ейлан все още е Велика жрица на Вернеметон. Затова Гай, в качеството си на официален пратеник на легата, натоварен със задачата да предаде съболезнованията му за смъртта на Върховния друид, потегли към Горския храм, за да се срещне с нея.
Беше подбрал много внимателно дрехите си за случая — бяха странна смесица от римско и келтско облекло. Под туника от шафраненожълт лен, избродирана по края с листа от акантус, носеше тъмночервени панталони от еленова кожа. Отгоре бе наметнал леко вълнено наметало, прикрепено към едното рамо със златна тока. Поне никой не можеше да очаква от него, че ще навлече тога, когато му предстои да язди. Независимо от пищното си облекло и официалната си мисия, когато конят му стъпи на алеята с дъбовете, която водеше към Горския храм, Гай установи, че е напрегнат като струна. Наскоро бе изскубал първите бели косми от слепоочията си. Възможно ли бе Ейлан все още да го намира за привлекателен?
Въведоха го в градината. В една беседка, цялата потънала в шипков цвят, го очакваше някаква жена, плътно забулена със син воал. Гай предположи, че трябва да е самата Повелителка, защото същият дръвник-телохранител, който някога бе припаднал при вида на пощръклелия добитък по Белтейн, стоеше близо до нея и го наблюдаваше мрачно. И все пак му беше трудно да повярва, че тази стройна, строга, забулена жена е Ейлан.
— Повелителко… — той замълча, и воден от някаква непонятна за самия него сила, се поклони. — Дойдох да предам съболезнованията на легата в Дева за смъртта на Върховния друид, твоя дядо. Той ще липсва много на всички ни. Арданос беше… — Гай се позамисли и продължи — забележителен човек.
— Голяма е загубата ни, наистина — отвърна тя и въпреки безличния, тих глас, с който произнесе тези думи, Гай почувства как сърцето му заби по-силно. — Седни и си почини.
Веднага се появи едно съвсем младо момиче в проста дреха, каквато носеха непосветените в жреческо звание, с поднос, върху който имаше сладкиши с мед и кана с някаква напитка от сока на горски плодове, подправена с ароматни треви. Гай отпи една глътка. Полагаше отчаяни усилия да се сети какво още би могъл да каже. Вдигна очи към забулената фигура пред себе си и забеляза, че диплите на плътния воал потръпват.
— Ейлан — каза той тихо, — позволи ми да видя лицето ти. Толкова отдавна те видях за последен път…
Ейлан се засмя, но смехът й беше натегнал от горчивина.
— Колко глупава съм била — тя сви рамене и отметна воала. — Мислех, че след толкова време няма да почувствам нищо, когато те видя отново.
Миглите й бяха мокри от сълзи.
Гай трепна. Ейлан се бе променила, и въпреки всичко си беше същата — сякаш онова младо момиче, което се грижеше за него преди толкова години, бе само бледа сянка на красивата, зряла жена, в която се беше превърнала. Въпреки сълзите и крехката фигура, която сякаш щеше всеки миг да се огъне под тежестта на златните накити, тази жена излъчваше несломима сила. „И защо не? — каза си Гай. — В своя свят през последните години тя е имала повече власт от някой командир на легион в нашия“. Не бе възможно тази жена да е била фурията, която стъписа войниците му и ужаси и него самия! Неговият поглед също се замъгли. Стари спомени нахлуха в сърцето му. Искаше му се да падне в краката й, да й обясни, че никога не е преставал да я обича, но копието на слабоумния й телохранител сигурно щеше да го прониже, още преди да е отворил уста, ако само опиташе да я приближи.
— Слушай, не знам колко дълго ще мога да остана тук — заговори той тихо — Отново се очакват размирици и кръвопролития — не заради смъртта на дядо ти, а заради предстоящи събития в Рим. Не би трябвало да ти го казвам, но трябва да знаеш, че се очаква бунт срещу императора. Мацелий се надява, че британците ще ни подкрепят, но никой не може да предскаже хода на събитията. Трябва да ви отведа на сигурно място, Ейлан — теб и детето.