Ейлан срещна погледа му. Променливите й очи бяха станали сиви и хладни като речни камъчета.
— Да видим дали съм те разбрала правилно. Сега, когато империята започва да се разпада, ти ми предлагаш закрилата на Рим. След всички тези години! Не ти ли се струва по-вероятно, че ако предстоят размирици, ще съм на по-сигурно място тук — тя обхвана с жест високите стени на градината и едрата фигура на Хю, — отколкото някъде около теб и твоите близки?
Гай пламна.
— Толкова ли си уверена, че твоите хора никога няма да се обърнат срещу теб? Твоите пророкувания поддържаха мира с Рим — и сега, когато дядо ти вече го няма, кого според теб ще обвинят хора като Кинрик, ако нещата се объркат? Не разбираш ли, че трябва да тръгнеш с мен?
— Трябва ли? — в очите й блесна светкавица. — А на какво мнение е твоята римска съпруга? Може би след дванадесет години вече си й омръзнал?
— Юлия стана християнка и даде обет да се отрече от плътската любов. Това ми дава достатъчни основания за развод по римския закон. Ще можем да се оженим, Ейлан, най-сетне ще можем да живеем заедно. А ако вече не ме искаш, поне мога официално да призная нашия син.
— Колко мило от твоя страна! — Ейлан се обърна така рязко, че полите й изсвистяха по чакъла на градинската алея и бързо закрачи нанякъде. Гай и Хю трепнаха, и двамата стреснати от неочакваното й тръгване, я сподириха забързано.
В края на алеята имаше жив плет, над който можеше да се надникне. Оттатък Гай видя просторното празно пространство между сградите и стените на Вернеметон. Няколко деца тичаха по тревата и играеха с грубо съшита кожена топка. Веднага ставаше ясно, че всички се подчиняват на едно високо момче, дългокрако, кокалесто, прилично на младо жребче. Силното лятно слънце бе изсветлило краищата на къдриците му, но отдолу косата му беше тъмна. Момчето се обърна и извика нещо на едно от другите деца и изведнъж толкова заприлича на стария Мацелий, че сърцето на Гай се обърна и така се заблъска в гърдите му, че според него ударите му можеха да се чуят чак в Дева. Детето, съсредоточено в играта, така и не го забеляза.
— Когато го родих, в онази колиба в гората, изоставена от всички, къде беше ти? — гласът й бе тих, за да го чува само той, но трептеше от ярост. — Когато се борих със зъби и нокти, за да не ми го отнемат, къде беше ти? Къде беше през всички тези години? Защо не сподели мъката ми да го гледам отстрани и никога да не мога да призная, че съм му майка — дори на него самия? Аз го опазих и сега, когато вече е почти мъж, ти идваш и искаш да ми го отнемеш? Не, Гай Мацелий Север Силурик! — изсъска Ейлан. — Гауен няма нищо общо с Рим!
— Ейлан! — прошепна Гай в отговор. Почти беше успял да се убеди, че чувството, което бе изпитал на времето, когато видя новородения Гауен, е било моментно вълнение, но то се бе върнало отново и го бе разтърсило до мозъка на костите. — Ейлан, моля те!
Тя отново му обърна гръб и закрачи, този път по-бавно, по алеята.
— Благодаря ти за добрите намерения, римлянино — каза тя високо и ясно. — Благодаря и на легата. Действително, смъртта на Арданос е голяма загуба за всички ни. Предай нашите поздрави на легата и на твоя баща.
Огромната фигура на Хю се изправи до Гай и той бе принуден да последва Великата жрица към изхода. Обърна се още веднъж и за миг срещна очите на Гауен, който следеше топката. Веднага след това момчето хукна в обратна посока и изчезна от погледа му. Гай продължи да върви по алеята. Стори му се, че слънцето е залязло посред бял ден.
Ейлан отново бе спуснала воала пред лицето си. Само след миг тя изчезна като сянка в някаква странична врата.
Гай остави коня си сам да намери пътя. Яздеше, отпуснал юздите, и се чудеше как всичко се обърка така ужасно. Беше толкова щастлив, като видя, че Ейлан си е същата. Искаше да й говори за любовта си, за общото им бъдеще — но сега съзнаваше, че властта я е променила; тя не беше адска фурия, а просто жена, водена единствено от властния си характер и гордостта си — като онази императрица, жената на Октавиан, или Боадицея.
Тогава в мислите му се появи образът на Сенара — такава, каквато я бе видял за последен път, и измести спомена за гнева на Ейлан. Сенара беше толкова невинна, кротка и добра — такава, каквато бе Ейлан, когато се запознаха. Ейлан никога не бе го разбрала докрай, но Сенара бе половин римлянка като него самия и сигурно се разкъсваше от същите вътрешни противоречия. Изведнъж му се стори, че ако успее да спечели сърцето й, раните на душата му ще зараснат.