Нямаше намерение да се предава. Сенара щеше да бъде негова. Щеше да си вземе и сина, ако ще всички римски легиони и британски бойци да се изправят срещу него.
Дните след посещението на Гай Ейлан прекара в пълно усамотение. Жриците предполагаха, че тя скърби за дядо си, ала неговата смърт, макар че я бе развълнувала, будеше у нея и известно чувство на облекчение. Но чувствата, които събуди срещата й с Гай, бяха нещо съвсем друго. Самата тя бе удивена от гневното си избухване — не по-малко от самия Гай. Едва сега осъзна колко дълбоко я бе засегнал, когато я изостави преди толкова години. Наистина, тя самата бе приела това решение, но все пак — би могъл да се опита да я потърси много по-рано! Как смееше да идва просто така, без да спомене и дума за любовта, която ги бе свързала, и да иска да й вземе детето!
Всеки път, когато разсъжденията й стигнеха дотук, се налагаше да стане да повърви малко и да се опита да дисциплинира съзнанието си и да се успокои, както я бе учила Кайлеан. Трябваше да изминат няколко дни, преди да започне сериозно да обмисля това, което й бе казал Гай. Кой ли наистина щеше занапред да се чувства в правото си да й диктува думите на Богинята? Доколкото й бе известно, друидите още се караха и надали щяха да се споразумеят до предстоящия празник на есенното равноденствие. Затова и Ейлан не се безпокоеше особено за тази церемония. Но до Самхаин новият Върховен друид трябваше да е избран и да упражнява властта си. И ако бе някой като баща й, щеше да призове племената да се вдигнат на бунт.
Диеда се върна в Горския храм и дойде да й се обади, но когато Ейлан се опита да изрази съчувствие за загубата на баща й, само сви рамене.
— Не е кой знае каква загуба — каза безсърдечно тя. — Баща ми открай време си беше маша на римляните. Чудя се кой ли ще ти диктува занапред какво да говориш.
Още от събитията около раждането на Гауен Ейлан се бе почувствала отчуждена от Диеда, но въпреки това й бе трудно да повярва, че смъртта на баща й дотолкова не я е засегнала. Отново изпита нужда да поговори с Кайлеан — ако тя беше тук, може би щеше да намери обяснение за странното поведение на Диеда.
Диеда още не си беше тръгнала, когато една млада жрица влезе и съобщи, че е пристигнал Кинрик. „Гарваните започнаха да се вият наоколо“ — каза си мрачно Ейлан, но поздрави радушно Кинрик, когато Хю го въведе. Доведеният й брат се бе състарил преждевременно. Беше заприличал на дръглив планински кон, а светлата кожа на лицето му бе обезобразена от стари белези.
— Какво търсиш из тези земи? Мислех, че си на сигурно място, някъде на север, след провала на плановете ти с деметите и Бригита.
— О, аз идвам и си отивам, когато ми хрумне — отвърна Кинрик — при това под носа на легата. Не са дорасли да ме хванат.
Говореше с някаква пресилена веселост, която Ейлан намери за обезпокоителна.
— Най-гордият звяр най-лесно попада в клопката — измърмори саркастично Диеда.
Ейлан си каза, че безразличието й към Кинрик е прекалено подчертано, за да бъде убедително. Кинрик сви рамене.
— Може пък някой бог да ме е избрал за свой любимец. Понякога имам чувството, че животът ми е омагьосан. Сигурен съм, че мога да отида в Лондиниум, да дръпна брадата на губернатора и пак да се измъкна невредим.
— На твое място не бих го сторила — отбеляза Диеда и изведнъж и двамата се разсмяха.
— Засега ще се откажа, но след месец-два… кой знае? Много неща може да се променят. Право да си кажа, не скърбя за Арданос. Не би трябвало да скърбиш и ти, Ейлан, той си вреше носа навсякъде.
— Вярно — кимна тя, но почувства, че кръвта й се смръзва, защото думите на Кинрик съвпадаха подозрително с това, което й бе казал Гай.
— Това е добре, поне засега говориш искрено — отбеляза Кинрик. — Но се чудя докъде ще стигне откровеността ти, сестро.
Ейлан отвърна предпазливо:
— Аз поне знам какво искам.
— Тъй ли? И какво е това, което искаш, Ейлан?
— Мир! — „За да мога да видя как синът ми израства и става мъж“ — допълни тя на себе си. Но нямаше как да каже това на Кинрик. Плановете на Арданос бяха провалили нейното щастие, а и живота на Диеда и Кинрик, но поне благодарение на него племената от западните земи живееха в мир от дванайсетина години.
Кинрик изкриви лице в гримаса.
— Мир! Женски приказки — изпръхтя той презрително. — Говориш като човек на Мацелий. Нерядко съм подозирал Арданос, че работи за него. Но тъй или иначе, него вече го няма. Може би сега ще имаме възможност да прогоним римляните. Бригита още чака и знае какво искаме от нея.