— Ела с мен в градината, Диеда. Вече не можеш да направиш нищо за него. Ейлан тръгна към разплаканата жена, за да я утеши, но Диеда се отдръпна рязко.
— Така ли възнаграждаваш тези, които остават верни на своите? Защо не накараш питомната си мечка да убие и мен?
Ейлан трепна.
— Опитах се да го спася. С радост бих дала живота си…
— Разбира се, на думи е много лесно! — Диеда не можеше да се спре. — Но ти не даваш живот — само можеш да го отнемаш! Смучеше като паразит мъдростта на Кайлеан, а после я прати в изгнание! Опетни доброто ми име, за да останеш непорочна като новородено бебе в очите на хората, а сега стана причина за смъртта на единствения мъж, когото някога съм обичала! Твоят римлянин може само да се радва, че се отърва от теб! Великата повелителка на Вернеметон! Само ако хората знаеха!
Ейлан отвърна бавно:
— Никой не те е карал насила да даваш обет, Диеда. Когато стана ясно, че са избрали мен, ти можеше да бъдеш освободена от задълженията си тук, а когато замина за Ериу, никой не те е принуждавал да се върнеш. Казвала съм ти го и преди, но ти така и не пожела да се вслушаш в думите ми — опитваше се да говори спокойно, но думите на другата жена я бяха засегнали по-дълбоко от плесницата на Кинрик.
— А аз ти казах веднъж да се пазиш от мен, ако посмееш да предадеш нашите! Прав ли бе Кинрик, Ейлан? Вярно ли е, че винаги си помагала на римляните?
Ейлан вдигна глава. Трепереше цялата, но погледна Диеда право в лицето, толкова подобно на нейното.
— Кълна се… че съм служила единствено на Богинята, с душа и сърце — каза тя пресипнало, — и нека небето падне върху ми и земята се отвори да ме погълне, ако лъжа — пое си дъх и продължи: — Аз все още съм Велика жрица на Вернеметон. Но ти можеш да отидеш при Кайлеан или където поискаш, ако мислиш, че не можеш повече да служиш на Богинята заедно с мен!
Диеда бавно поклати глава. Лицето й доби странен, лукав израз, който уплаши Ейлан повече от гнева й.
— О, не — прошепна тя. — Няма да те напусна за нищо на света. Искам да съм тук, за да видя как ще те накаже Богинята!
Когато Гай пристигна при колибата на отшелника, Сенара вече го чакаше отвън. Медночервеникавата й коса пламтеше като огън на тъмния фон на дърветата.
— Значи вече си тук — каза той тихо.
Сенара се обърна и леко извика, сякаш не бе го очаквала.
— Ти ли си наистина?
— Аз и никой друг — заяви Гай весело, — напук на лошото време. Предполагам, че всеки момент ще завали — той вдигна очи към небето. — Как мислиш, дали отец Петър би дал подслон на двама странници?
— Ако странниците искат да приемат Христа, ще ги приеме с радост. Но не мисля, че ще се зарадва много на езичници — каза тя с упрек.
Двамата влязоха в колибата. Вътре имаше само няколко дървени пейки и едно несръчно сковано легло. Но отец Петър не се виждаше никъде. Вън плисна дъжд и бурята се разрази с все сила. Гай вдигна глава, заслушан в тътена на гръмотевиците.
— Виждаш ли, дойдох точно навреме — каза той и я погледна с усмивка. — Bellissima54!
— Не бива да говориш така — отвърна тя смутено.
— Така ли? — Гай я наблюдаваше внимателно. — Нали една от вашите християнски добродетели е винаги да се говори истината? Философите-стоици ни учат на същото, а доколкото знам, и друидите много държат на истината. Нима искаш да лъжа, когато разговарям с теб?
— Винаги можеш да ме надговориш — нацупи се момичето. — Тук сме, за да говорим за спасението на душата ти.
— Вярно; за нещо, което не съм убеден, че притежавам. Сенара отвърна:
— Не съм учила много философия. Но струва ми се, че дори твоите стоици говорят за една част от човешкото същество, която възприема нещата, които тялото не може да види и почувства.
— Така е. Точно тази част от мен ме убеждава, че си най-прекрасната сред жените.
Гай съзнаваше, че може да подплаши момичето, но бурята, вместо да разтовари напрежението му, го усилваше. Беше прекарал дните след последната си среща с Ейлан във вътрешна борба. Изпълваха го гняв и отчаяние. Бе пожелал да изпълни дълга си към нея, да я вземе със себе си, а тя бе отказала. Юлия също го бе отхвърлила. Това със сигурност му даваше право да потърси другаде утеха! При това, когато казваше на Сенара, че е красива, говореше самата истина.
Момичето се беше изчервило до ушите. То вдигна поглед към него и каза плахо:
— Все пак, не е хубаво да ми говориш такива работи.
— Напротив. Мисля, че постъпвам съвсем правилно и че ти самата не искаш от мен да лъжа. Освен това, нали си създадена за любов, щом си жена?
Сега вече Сенара, наслушала се на достатъчно проповеди, стъпи на поздрава почва.