Есенните мъгли се надигаха над мочурищата в Летните земи и бавно започваха да поглъщат Тор. В такива утрини, когато Кайлеан застанеше сред изправените камъни на върха му, се чувстваше на самотен остров сред сивите вълни на зимно море. И колкото повече наближаваше Самхаин, толкова по-болезнено ставаше желанието й да види отново Ейлан.
Първоначално тя пропъждаше натрапчивото безпокойство. Казваше си, че е редно Ейлан да свикне да се справя сама. Но колкото по-къси и мрачни ставаха дните, толкова по-често лицето на младата жена се вестяваше във виденията й и Кайлеан започна да съзнава, че това трябва да има някаква причина, която тя не биваше да пренебрегва. Все по-силно ставаше убеждението й, че Ейлан е в опасност, че има нужда от нея. Тези видения бяха предупреждение, и беше опасно да не им обръща внимание.
Тогава дойде утринта, когато Кайлеан чу съвсем ясно следните думи, сякаш някой ги изричаше бавно и отчетливо до ухото й:
„Ето, мракът ни поглъща, над нас пада сянката на смъртта, и ние те зовем, Майко — сестри и повече от сестри дори зад дверите на отвъдното…“
И тя разбра: със силата на клетвата, която я обвързваше с Ейлан — не само като жрици на Горския храм, но от мрака на незнайната древност, от вековете на предишни съществувания — бе задължена да й се притече на помощ.
Но докато успее да уреди всичко необходимо и да предаде нарежданията си на своята заместничка, за да може да замине за Горския храм, измина доста време. От деня на тръгването й до Самхаин оставаха само две седмици. За щастие тук санът й предполагаше пълната й непогрешимост и никой не би се осмелил да оспори някое нейно решение — считаше се, че всяка нейна постъпка е отговор на божествено прозрение — тя имаше същите права, като Ейлан във Вернеметон. Затова обаче бе длъжна да остави и изрични нареждания за задълженията на всички в нейно отсъствие.
Само след три дни щеше да бъде във Вернеметон. Би предпочела да пътува пеш и в мъжки дрехи, но това би наложило много допълнителни обяснения — затова се примири с носилката и тържествените одежди. Съпровождаха я двама млади жреци, които се държаха така почтително, сякаш й бяха родни внуци. По години наистина можеше да им бъде баба, мислеше Кайлеан.
Докато си проправяха път през мочурливите земи, започна да вали. Кайлеан знаеше, че дъждът ще ги забави, и започна да нервничи, но нищо не можеше да се направи. Дъждовете бяха започнали още след есенното равноденствие — а никой, пък бил и посветен в тайното познание, не можеше да повлияе на времето в Британия.
След два дни стигнаха до Акве Сулис. Оттам голям римски път водеше към Глевум. Кайлеан забеляза с учудване, че пътят е много неподдържан — последните дъждове го бяха изровили, камъните бяха разместени, и Кайлеан можеше само да се радва, че не пътуват с колесница или дори с волска кола.
Беше почти задрямала, когато чу необичаен шум — надникна иззад завеските на носилката и видя няколко мръсни и раздърпани мъже, които излязоха тичешком от гората и се насочиха към тях. Кайлеан знаеше, че из всички краища на империята вилнеят банди от избягали роби и престъпници — беше чувала, че ги има из Британия, но никога не се бе сблъсквала с тях. Сигурно объркването, причинено от смъртта на императора, ги бе окуражило да зачестят с нападенията си.
— Не се захващайте с нас — предупреди ги един от жреците. — Съпровождаме една велика жрица.
— Хич не ни е грижа — захили се един от бандитите. — Какво ще ни направи? Да не вземе да хвърля по нас живи въглени? На всеки панаир има фокусници, които знаят този номер.
Действително Кайлеан бе съжалила, че в носилката няма мангал, но тези бандити бяха явно по-образовани от ирландските пирати, които бе подплашила на времето. Тя вдигна завеските, скочи от носилката и се обърна към един от младите жреци:
— Защо спряхме?
Момчето едва намираше думи от възмущение.
— Тези… тези… — започна той.
Кайлеан не трепна. Бръкна в малката кожена кесия, която висеше на кръста й. Беше съвсем спокойна — не можеше да приеме опасността. Спокойствието по пътищата се поддържаше толкова отдавна от римляните, че тя не можеше да осъзнае какво точно става. Отвори торбичката и каза невъзмутимо:
— Боговете повеляват да даряваме каквото можем на по-бедните от нас. Ето, вземете — и тя подаде на първия бандит някаква дребна монета. Той се засмя на глас.
— Не ни трябват даренията ти, жено — отвърна бандитът с присмехулна любезност. — Но като начало ще приемем тази кесийка…