— Ела да се напариш — каза Валерий и му подаде ръка. — С потта от тялото ти ще излязат и последните отрови — когато се отпуснаха сред гъстите облаци пара, секретарят продължи: — Надявах се, че е обикновен пиянски бас, и че когато изтрезнеят, ще са забравили за него — до тази сутрин, когато се оказа, че трима от войниците липсват на проверка. Един от останалите, с които пихме снощи, ми каза, че напуснали Дева и потеглили към Вернеметон, за да се опитат да спечелят баса.
— Центурионът… — сърцето на Гай биеше лудо, но поне вече бе в състояние да разсъждава нормално.
— … си има достатъчно други проблеми, а същото се отнася и за трибуните. След убийството на Диоклециан дисциплината в легионите отиде по дяволите. Ти и баща ти познавате британците по-добре от който и да било друг римски офицер. Какво мислиш, че ще стане, ако хванат римски войници в опит да изнасилят някоя от жриците? Бунтът на Боадицея ще бледнее пред това, което би последвало, а ние въобще не сме в състояние да се противопоставим!
— Да… разбира се — отвърна Гай. — Ще отида. Знаеш ли кога точно са тръгнали. Имаш ли представа кой път са избрали?
— За съжаление не знам нищо повече от това, което ти казах — каза Валерий. — Но мога да поразпитам.
— Не, нямаме време за губене. Ще отида у дома да се преоблека и тръгвам.
Гай потри очи.
— Нося ти чисти дрехи — каза Валерий. — Предположих, че ще имаш нужда от преобличане.
— Прав беше баща ми — кимна Гай, — ти наистина мислиш за всичко.
Той се остави в ръцете на робите, които го изсушиха и избръснаха, и се насили да хапне нещо. Упрекваше се горчиво, че се е държал като глупак — опитваше се да удави скърбите си във вино, когато целият свят около него се разпадаше. Постепенно съзнанието му се избистряше, нещата идваха на местата си, и той се досети, че утре е Самхаин. Кажи-речи, половината племена от западните земи щяха да се съберат във Вернеметон за празника. Нямаше значение какво мислят за него Ейлан и Сенара. Гай се вледени от ужас при мисълта на каква опасност са изложени всички в Горския храм, ако утре там избухнеше бунт.
— Ще отведа племенницата ти на сигурно място — каза той на Валерий на тръгване. А наум добави: „И Ейлан, и момчето… а ако ме мразят толкова, могат да ми го кажат по пътя, докато се прибираме“. Той отметна назад наметалото, за да може свободно да движи ръцете си, и потупа последната вещ, която бе заел от Валерий — меча.
Последните два дни се бяха сторили на Ейлан по-дълги от годините, изминали от пристигането на римляните в Британия; по-дълги от годините, изминали от издигането на Храма на слънцето в голямата долина. Нощта срещу Самхаин сякаш продължи хиляда години. Беше отпратила Сенара преди два часа. Фитилите на лампите вече догаряха и на мъждукащата им светлина сенките ставаха все по-огромни. Ейлан имаше чувството, че всеки момент ще я погълнат — телом и духом.
Сигурно това бе значението на предупреждението, което бе получила — смъртта бе чакала своя час, като семе, посято в духа и сърцето й; и сега се разтваряше като ужасно, смъртоносно цвете вътре в тялото й. Сърцето й се блъскаше в ребрата, сякаш щеше да изхвръкне. Болката се усилваше, ставаше непоносима — дори при раждането на Гауен не бе страдала така. И не можеше да прецени кое я измъчва повече — телесната болка или ужасните душевни терзания.
От време на време задрямваше и в съня си виждаше объркани видения — видя Кайлеан, заобиколена от някакви мръсни и дрипави, явно злонамерени хора. Видя как жрицата вдигна ръце към небето, видя блясъка на светкавица и после безжизнените тела на нападателите, проснати на земята. Но Кайлеан също лежеше неподвижна и Ейлан не можеше да разбере жива ли е или не.
Когато дойде на себе си, Ейлан трепереше, а бузите й бяха мокри от сълзи. Кайлеан би трябвало да е на сигурно място — на Тор, заедно със своите жрици. Може би това видение е било измамно? Ако бе вярно, каква надежда оставаше за техния свят?
Малко преди зазоряване Ейлан се промъкна безшумно в стаята, където спеше Гауен. Хю пристъпваше безшумно зад нея на босите си стъпала. За първи път, откак бе станала Жрица на Оракула, Ейлан истински се дразнеше от присъствието на гиганта. Имаше чувството, че огромната му фигура й пречи да диша, сякаш отнемаше въздуха й.
Изведнъж си припомни една страшна история, която си разправяха като момичета в Дома на девиците — за една от Великите жрици, която била нападната от собствения си телохранител и после го предала на жреците, които го осъдили на смърт. За първи път си представи истински онази самотна жена, която сигурно се е държала човешки с телохранителя си поради нужда от малко човешка топлина и как държанието й е било погрешно изтълкувано. Потръпна и нареди на Хю да я чака отвън.