Выбрать главу

— Повелителко — Сенара трепереше така, че едва можеше да говори свързано, — вярвай ми, Гай все още те обича — теб и вашия син.

— Отдавна ме е забравил.

— Не те е забравил — настоя по-уверено Сенара. — Разреши ми да му напомня за дълга, който има към майката на сина си. Разреши ми да поговоря за задълженията му на баща и римлянин. Сигурна съм, че по този начин ще стигна до сърцето му.

Възможно ли бе това? Искрена ли бе Сенара, когато настояваше да говори с Гай?

— Аз вярвам в предупреждението, което получих от Богинята — каза най-сетне Ейлан. — Но ако оживея след Самхаин, можеш да опиташ. Само че преди да говориш с Гай, трябва да отведеш Гауен на сигурно място. Боя се, че на този празник могат да се случат непредвидени неща. Утре… не, още тази нощ — поправи се тя, — трябва да напуснете Горския храм. Отведи Гауен в гората, при отец Петър. Никому няма да дойде на ума да ви търси там!

30

Когато Кайлеан дойде на себе си, разбра, че е била дълго време в безсъзнание. Роклята й бе подгизнала от дъжда. Беше я събудил шумът от колелетата на една каруца, която трополеше по изровения от дъждовете път. В каруцата имаше мъже, въоръжени със сопи, а пред нея вървяха двамина едри стражи с факли в ръце. Дали пък те не бяха пропъдили нападателите? Явно нещо ги бе уплашило, защото не бяха я насилили, след като изгуби съзнание.

Кайлеан се изправи с усилие. Имаше чувството, че главата й ще се разцепи на две. Тогава видя труповете, натъркаляни по пътя, и долови мирис на обгорена плът.

Един от стражите с факлите наближи и проговори плахо:

— Привидение ли си, жено? Моля те, не ни причинявай зло…

— Давам ви думата си, че не съм никакво привидение — отвърна Кайлеан. Опитваше се да говори съвсем спокойно. — Аз съм жрица от един храм в Летните земи. Нападнаха ме бандити, изгубих съзнание и току-що дойдох на себе си.

Едва сега видя преобърнатата носилка и двамата млади жреци с прерязани гърла. Златните огърлици, белег на сана им, бяха изчезнали. Мъртвите им очи бяха вперени в сивото небе. Ужасена, Кайлеан не можеше да откъсне поглед от труповете.

Но после видя почернелите тела в краката си и осъзна, че боговете не й бяха отказали подкрепата си. Би предпочела да бе спасила младите жреци, но поне можеше да се успокоява с мисълта, че е отмъстила за смъртта им.

— Накъде си тръгнала, господарке? — попита почтително един от селяните в каруцата.

Тя се насили да откъсне очи от мъртвите.

— Към Горския храм, близо до Дева.

— Аха, това обяснява всичко. Чувах, че там все още имало един разквартируван легион и пътищата били охранявани. Иначе по нашите земи никой не тръгва на път без охрана. Дано изберат по-скоро нов император, та и ние да почувстваме защитата на Рим.

Кайлеан примигна. Човекът говореше на местния британски диалект. Колко здраво се бе установил Рим в Британия, щом човек от местното население можеше да изразява съжаление за липсата на император!

— Виждам, че са избили придружителите ти, господарке — поде отново човекът. — Имаше ли носачи? Тъй или иначе, вече нямаш — сигурно веднага са си плюли на петите. Той се взря в труповете на разбойниците, обърна се отново към Кайлеан и се поклони почтително.

— Виждам, че боговете те подкрепят, господарке. Нашият път не е към Дева, но ще те отведем до най-близкото село, а оттам ще можеш да наемеш нови носачи и охрана.

Той й помогна да се качи в каруцата и я уви в едно сухо наметало. Двама други мъже натовариха труповете на жреците. Кайлеан, свита в под наметалото, си мислеше, че сигурно хората имат най-доброто желание да й помогнат, но явно нямаше земна сила, която да й помогне да стигне във Вернеметон преди Самхаин.

Гай беше много изненадан, когато установи, че пътят, който водеше на юг от Дева, е претъпкан от хора. След миг обаче се сети, че сигурно всички отиват на празника. Но като че ли настроението им не бе никак празнично и погледите, които Гай срещаше, ставаха все по-враждебни. Затова той реши да се отклони от пътя и да поеме по една пряка пътека през хълмовете. После щеше да отиде във Вернеметон откъм колибата на отец Петър.

Студен вятър разлюляваше оголените клони на дърветата и те потракваха като кости. Засега поне дъждът беше спрял. Самхаин бе празник на мъртвите, затова считаха този ден за злополучен. За себе си Гай реши, че поне това суеверие явно отговаря на истината. Но и през ум не му мина да се върне обратно. Беше го обзел фатализъм — така се чувстваше понякога, когато се сражаваше в легионите; познаваше това мрачно примирение със смъртта, което понякога обзема хората преди битка — тогава доблестната смърт ти се струва по-желана от оцеляването на всяка цена. През последните няколко дни бе се почувствал опозорен, но сега можеше да спаси честта си — без значение на каква цена.