Докато яздеше, красотата на есенните гори не можеше да не развълнува сърцето му — въпреки или може би точно поради мрачното му настроение. Колко дълбоко бе обикнал тази земя! Който и да вземеше връх в партийните борби, той нямаше намерение да се връща в Рим. Цял живот се беше старал да оправдае надеждите и амбициите на Мацелий, но така и не бе се приобщил изцяло към света на баща си. От друга страна, бе прекалено много римлянин, за да не се чувства като измамник, ако се опиташе да живее сред племената. Но дърветата не го презираха и не го считаха за варварин. Камъните не го ненавиждаха като нашественик. Сред покоя на есенната гора Гай се чувстваше у дома.
Когато наближи колибата на отец Петър, видя, че от комина се вие дим.
Първоначално реши да влезе, но веднага се сети за Сенара. Не искаше да разравя спомена за срещите им, а освен това не бе убеден, че няма да избухне, ако отецът пак започнеше да му досажда с баналните си проповеди.
Предположи, че избягалите легионери ще се укриват в горите наоколо поне до мръкване. Върза коня съвсем леко, така че животното да може да се освободи само, ако той не се върне скоро, и започна внимателно да обхожда колибата. Вървеше под дърветата, които заобикаляха просеката.
Вече се здрачаваше, когато Гай най-сетне забеляза някакво движение в храсталаците пред себе си. Пристъпи напред предпазливо като котка. Под лешниковите храсти лежаха двама войници. Играеха на зарове, за да убиват времето, и тъкмо бяха подхванали спор дали да запалят огън или не.
— Флавий Макрон! — тонът на Гай бе недвусмислен. Човекът застана мирно, без да се замисли, и се огледа объркано около себе си.
— Какво… — започна вторият войник и сложи ръка на меча си. Гай пристъпи рязко напред, сухи съчки изпукаха под краката му и той излезе пред войниците, осветен от умиращата дневна светлина.
— Я виж ти, Гай Мацелий — каза Макрон. — Какво търсиш тук, трибуне?
— Струва ми се, че аз съм този, който трябва да задава въпроси — отвърна сурово Гай. — В Дева знаят, че сте избягали. Знаете ли какво ви очаква, ако ви открият тук?
Лицето на войника стана пепеляво от страх.
— Но ти няма да им кажеш, нали, трибуне?
Гай видимо се поколеба — изчака достатъчно дълго време, та и двамата беглеци добре да се разтреперят, после отвърна:
— Аз не съм ви пряк началник. Ако веднага си плюете на петите обратно към Дева, може и да не пострадате — сега в града цари голяма бъркотия.
— Не можем да тръгнем веднага, трибуне — каза вторият войник. — Лонгин още не се е върнал.
Гай усети, че сърцето му се свива.
— Няма да му помогнете с нищо, ако останете тук — настоя той. — Тръгвайте! Това е заповед. Ще сторя, каквото мога, за вашия приятел.
Напрежението му понамаля, когато чу как стъпките на войниците се отдалечават из шубраците, но оставаше още един легионер — откриеха ли го, преди Гай да се натъкне на него, никой не би могъл да предвиди последиците.
Гай отново се запромъква внимателно — сякаш водеше граничен патрул. Беше съвсем близо до стената, заобикаляща Вернеметон. Тук някъде трябваше да има задна врата — стената бе по-скоро символична, отколкото предназначена за отбрана. Скоро пръстите му заопипваха резето и той се промъкна в двора — там, където бе видял сина си да играе на топка с другите деца. Сенара му бе разправяла много за живота си тук. Голямата постройка сигурно бе Домът на девиците. Зад кухните имаше едно тъмно ъгълче, което му се стори подходящо място за наблюдение. Гай запълзя натам.
Очевидно още някой бе на неговото мнение. Когато коленичи, за да се свие в ъгъла, ръката му докосна човешко тяло. Някой възкликна уплашено и след кратко боричкане Гай притисна човека към стената, запушил устата му с ръка.
— Лонгин? — попита той шепнешком. Пленникът кимна. — Басът ви пропадна. Приятелите ти са вече на път, обратно към Дева, и ако искаш да спасиш кожата си, ще ги последваш незабавно.
Лонгин въздъхна и кимна отново. Гай го освободи. Но докато легионерът прекосяваше двора, някъде се отвори врата и широк лъч светлина огря неканения гост. Лонгин застина на място като подплашен заек.
— Бягай, глупако! — изсъска Гай от прикритието си.
Лонгин вече се катереше по оградата, но изведнъж дворът се изпълни с мъже в дълги бели роби. „Друиди!“ — каза си Гай стреснато. Какво ли търсеха тук? Всеки момент щяха да го разкрият — бяха започнали да палят факли. Той се запромъква покрай задната стена на кухните. Зад него някой изруга и Гай се обърна светкавично, вдигнал по навик меча си.