Жреците извлякоха Гай навън. Останалите ги последваха и стаята се опразни. Ейлан се отпусна немощно в стола си. Чудеше се дали болката в свития й стомах се дължи на болестта или на сковалия я ужас.
— Виждам, че познаваш пленника — обърна се Ведрас към Бендейгид. — Кой е той?
— Името му е Гай Мацелий Север младия — изръмжа Бендейгид.
— Син на префекта! — възкликна Гарик. — Наистина ли мислиш, че е искал да отвлече някоя от жриците?
— Няма значение защо е дошъл — намеси се Ведрас. — Трябва да го махнем оттук. Римляните никога няма да ни признаят правото да накажем дори обикновен легионер, проникнал в Горския храм. Само боговете знаят какво би станало, ако посегнем на висш офицер!
— Така е — отвърна лукаво Бендейгид. — Но аз съм убеден, че никой от близките му не знае, че той е тръгнал насам. При това дори във Вернеметон никой не знае името му — никой освен нас и Диеда.
— Искаш да го убиеш тайно?!
— О, не, съвсем не тайно — очите на Бендейгид горяха с фанатичен пламък. — Нима не разбирате? Щом такъв човек като него е паднал в ръцете ни, това е поличба, пратена ни от боговете. Нека смъртта му има някакъв смисъл. Той е жертвата, която ще бъде принесена пред олтара на Богинята!
Бендейгид се обърна към Гарик.
— Върви и кажи на жреците, които го пазят, да го облекат в най-красивата и скъпа туника, която намерят!
Ейлан имаше чувството, че отнякъде повя леден вятър. Пред очите й се изправи образът на Свещения крал, когото бяха видели преди много време заедно с Гай срещу Белтейн, окичен с гирлянди, облечен в пищна избродирана туника.
— Ами ако римляните все пак научат? — попита Ведрас.
— Гневът им ще е ужасен — каза доволно Върховният друид. — Толкова ужасен, че дори тези, които сега хленчат за мир, ще ни последват, когато ги призовем на бой!
Старият друид го изгледа втренчено. Сетне кимна и последва упътилия се към вратата Гарик.
— Знаеше ли за идването на Гай, Ейлан? — обърна се Бендейгид към дъщеря си, когато останаха сами. — Нима си продължила да се срещаш с този враг на народа ни през всички тези години?
— Не — прошепна с изтръпнали устни Ейлан. — Богинята ми е свидетелка, не знаех!
— Всъщност отговорът ти няма никакво значение — измърмори Върховният друид. — Всичко ще излезе наяве пред огньовете на Самхаин.
Жреците редяха напевно ритуалните слова, но днес към обичайните стихове добавяха и нови, чийто метален звън отекваше като удари на меч върху щит:
Гай простена, но почувства острието на опряното в гърба си копие и продължи да върви напред. Ако само онази кучка Диеда не го бе разпознала! Мацелий сигурно щеше да страда, като узнаеше, че синът му е загинал; но по-тежък щеше да е срамът, когато разбереше как е загинал. Гай не бе в състояние да се примири. Как можа да обърка всичко? Успя да предизвика тъкмо това, което се стремеше да избегне! Дори не успя да спаси тези, които обичаше! За щастие не бе видял досега нито момчето, нито Сенара, и това му вдъхваше слаба надежда, че са успели да избягат.
Пътят към Хълма на девиците никога не бе му се струвал толкова стръмен. Помисли си мрачно, че предпочита да се изкачи тук така, както го бе сторил последния път — с меч в ръка, начело на цял кавалерийски отряд. Пищните бродерии по робата разкървавяваха раните му, а венецът от свещени треви подлютяваше разраненото му чело. Бяха го изкъпали и го бяха накарали да изпие нещо, което възвърна донякъде силите му, но Гай нито за миг не си правеше илюзии. Знаеше много добре какво го очаква.
Още от подножието на хълма се виждаха отблясъците на голям огън. С ужасяваща яснота го връхлетяха спомени от детството — от времето, когато още живееше при племето на майка си. В последните дни, преди римляните да смажат окончателно съпротивата им, силурите бяха принесли в жертва един от принцовете на племето. Гай го помнеше съвсем ясно — младият мъж беше негов вуйчо. Помнеше драконите, татуирани по китките му, помнеше и усмивката му. Майката на Гай се бе опитала да скрие това, което ставаше, от сина си, но Гай видя как жреците отвеждаха Свещения крал. Той се усмихваше, убеден, че със смъртта си помага на своите.