„А за какво умирам аз?“ — запита се внезапно Гай.
Вече бяха стигнали върха на хълма. Отвсякъде ги заобикаляха жреци в церемониални одежди. Зад тях се люлееше море от лица — мрачни или изпълнени със злорадство, хората слушаха песента на друидите. Какво ли чувстваше Ейлан, като го гледаше как отива на смърт? Ако само можеше да види лицето й зад воала!
Тя стоеше редом с баща си и Диеда. Зад нея стояха двете по-млади жрици, които й помагаха по време на ритуала. За първи път Гай си каза, че и тя прилича на пленница. Тя го беше отхвърлила, беше показала ненавистта си към него. Ако наистина бе пленница, той би трябвало да е доволен, но внезапната мисъл, че и Ейлан може да е в опасност, го изпълни с истински страх, много по-голям от този, който изпитваше при мисълта за собствения си край.
Жреците спряха да пеят, стихнаха и барабанните удари, но из тълпата се носеше ропот. Гай съзнаваше, че това е само затишие пред буря. Тогава заговори Върховният друид.
— Деца на Дон! — прокънтя гласът на Бендейгид. — Днес е Самхаин — настъпва времето на промените! Започва новата година — идва ново време за нашата земя! Нека с времето, което си отива, пропъдим навеки и римляните, осквернили свещената британска земя! Днес ще принесем един от тях в жертва на боговете на войната! Днес трябва да се пречистим от предателите в нашите редове. Римлянино — обърна се той към Гай, — от теб зависи дали смъртта ти ще бъде лека или не. Кажи ни защо се осмели да дойдеш във Вернеметон!
— Убий ме, щом искаш, но не ми задавай глупави въпроси — отвърна пресипнало Гай. — Само едно ще кажа — не съм искал да причиня зло никому.
Може да не бе живял както трябва, но поне щеше да умре с достойнство.
— Ти се осмели да престъпиш границите на Горския храм, където няма право да влиза мъж, освен ако е друид. Нима си се осмелил да прелъстиш някоя от служителките на Богинята? За коя дойде тук, чужденецо?
Гай поклати безмълвно глава и изохка, когато острието на копието се притисна по-силно в разранения му гръб. Усети топлината на кръвта, която потече под дрехата му.
— Коя беше? Риан, Танаис, Беток? — продължаваше разпитът. След всяко име копието се забиваше отново в тялото му. Веднъж той се опита сам да се наниже на копието, но мъчителите му си знаеха работата и го спряха навреме. Загубата на кръв и болките го бяха замаяли. „Скоро, повтаряше си той, скоро ще изгубя съзнание и няма да чувствам нищо“.
— Сенара…
Като чу това име, Гай неволно трепна. Веднага се опита да прикрие реакцията си, но тъй или иначе никой не му обърна внимание. Защото в същия миг Ейлан пристъпи напред и отметна воала си.
— Спрете! — звънна гласът й така, че го чуха и в най-последните редове на тълпата. — Аз мога да ви кажа при кого дойде римлянинът. Той дойде при мен!
„Какво говори тя?!“ — Гай се бе вцепенил от ужас. После се досети, че Ейлан сигурно се опитва да защити Сенара, а може би и момчето. Той я гледаше унесен, зашеметен от неземната й хубост. Сега осъзнаваше, че неоформената моминска прелест на Сенара бледнее пред Ейлан като звезда пред сиянието на пълната луна. И както става понякога в мига пред битката, Гай разбра с ужасяваща яснота всичко, което се криеше в дълбините на сърцето му. Беше се почувствал привлечен от Сенара, но желанието, което го тласкаше към нея, нямаше нищо общо с любовта. Беше се опитвал с образа на младото момиче да си върне Ейлан — такава, каквато беше, когато я видя за първи път, да си върне невинното момиче, което времето и собствените му неблагоразумни постъпки му бяха отнели завинаги.
Наоколо цареше пълно мълчание. По лицата на хората бяха изписани ужас и удивление. Самият Върховен друид явно се бореше със себе си, но най-сетне се съвзе, откъсна поглед към Ейлан и се обърна към Гай:
— Заради нея и заради себе си, моля те да кажеш дали тази жена говори истината и да дадеш честната си дума на римлянин, че ти самият не ни заблуждаваш.
„Истината…“ За миг значението на тази дума му се стори непознато. Цял живот се бе разкъсвал между Рим и Британия, докато накрая и сам не знаеше кой е всъщност. Как би могъл да знае кого обича в действителност? Гай се изправи бавно и срещна ясния поглед на Ейлан. Стори му се, че прочете в очите й въпрос. Изведнъж тревогата и напрежението го напуснаха, той вдигна чело и въздъхна свободно.
— Истина е — каза той тихо. — Никога не съм обичал друга жена освен Ейлан.
За миг Ейлан притвори очи, зашеметена от бурния прилив на щастие. Гай я беше разбрал, но не бе казал последните думи само за да защити Сенара. Беше я гледал така само веднъж — когато я държеше в прегръдките си по Белтейн, когато беше заченат Гауен.