— Кажи, прорицателко, каква поличба носи това жертвоприношение?
Ейлан отвърна очи от пламъците и когато баща й се взря в лицето й, отстъпи неволно назад, макар тя да не бе помръднала.
— Виждам кралска кръв, която освещава земята — отвърна тя бавно. — В този мъж кръвта на Рим се сля с кръвта на Британия и ти завинаги обрече нему тази земя, след като го предаде на свещения огън.
Повелителката на Вернеметон си пое дълбоко дъх. Кръвта така силно пулсираше в слепоочията й, че тя едва виждаше, но това нямаше значение. Стигаше й последното, което видя в света на смъртните — блясъка на славата в очите на Гай. Ушите й шумяха. Чувстваше как я обзема транс, който нямаше нищо общо с опиянението от свещените треви, и чу глас, който вече не бе нейният, който прокънтя над смаяната тълпа.
— Чуйте ме, мъже на корновиите и ордовиците, и всички останали, които сте тук. Слушайте добре, защото това е последният път, когато пророчица говори с гласа на Великата майка от този свещен хълм! Скрийте мечовете си, воини, хвърлете копията — защото едва когато девето поколение се роди и нахрани земята, римските орли ще отлетят навеки от Британия! А когато те отлетят, тези, в чиито жили ще тече не само ваша, но и римска кръв, ще останат тук, за да защитават тази земя!
— Лъжеш! Лъжепророчица! — изкрещя Бендейгид. — Ти предаде обета си! Ейлан се върна за последен път в земното си тяло; страшна болка пронизваше слепоочията й, но тя поклати спокойно глава.
— Не съм изменила на обета си, защото Гай е Свещеният крал — и това е твое дело. Затова любовта ми към него не може да бъде грях!
Докато произнасяше последните думи, й се стори, че страхотна гръмотевица я разтърсва от глава до пети. Тя се свлече безсилно на колене. Баща й протегна ръце към нея, но Ейлан вече пропадаше дълбоко, дълбоко в мрака, далеч от Бендейгид, далеч от този свят. Последното нещо, което чу, бяха оглушителните удари на сърцето й. После всичко свърши — и тя бе свободна.
„И все пак Богинята ме порази, мислеше тя, обзета от внезапно прозрение. Но това не беше наказание, а божествена милост!“
Видя как някъде долу, далеч под нея, хората се струпаха около безжизненото й тяло. Това бе краят, на който се бе обрекла още тогава, когато отдаде любовта си на Гай — но бе успяла да го отложи достатъчно, за да успее да изгради мост между своя и неговия народ. Двама друиди поддържаха баща й под мишниците — той все още крещеше несвързано, но хората започваха един по един да му обръщат гръб, и да слизат с уплашени и скръбни лица надолу по хълма.
Ейлан видя как жреците вдигнаха напуснатата от нея тленна обвивка и я положиха на кладата, където тялото на Гай вече бе обхванато от пламъците. Тя обърна гръб на мъждукащия под нея огън и се понесе към неземното сияние, което я посрещаше — по-светло от огъня и по-прекрасно от пълната луна.
Епилог
Говори Кайлеан…
Пристигнах в Горския храм вечерта на следващия ден. Огньовете на Самхаин бяха догорели отдавна. Мина доста време, докато успях да намеря някой, който да е в състояние да ми разкаже свързано какво се бе случило. Миелин беше изчезнала; хората мислеха, че и тя е загинала, докато се опитвала да защити Ейлан. След жертвоприношението на хълма бе избухнало сражение, в което бе убита Ейлид. Диеда също бе мъртва — бяха положили тялото й в светилището и за всички бе ясно, че сама е сложила край на живота си.
Бендейгид не беше в състояние да говори смислено. Във Вернеметон бяха останали само друидите, които се грижеха за него. Братството се бе разпиляло. За щастие се бяха разотишли и воините, които се бяха събрали тук за празника. Установих, че останалите ми се подчиняват с готовност, защото в очите им бях най-високопоставената жрица, която бе останала жива.
Крачех напред-назад из слисаната тълпа и давах нареждания със спокойствие, което учудваше и мен самата. Не смеех да дам воля на скръбта си, която можеше да ме погълне. Убеждавах се, че целият този ужас трябва да е имал някакъв смисъл — страшно е да бъдат пропилени и животът, и смъртта.
На следната утрин ме събудиха с вестта, че са пристигнали римляни, които молят да бъдат приети от Великата жрица. Излязох и видях пред себе си Мацелий Север, секретарят му и още един възрастен мъж, за когото разбрах впоследствие, че бил баща на римската съпруга на Гай. Те седяха на конете си под разплаканото есенно небе. Направи ми впечатление, че са сами, без никаква охрана. Но и синът на стария Север се държа смело в последния си час.