— Може и да не е — каза Диеда. — И двамата не сме по многото приказки. Да не би ти да си си го харесала?
Ейлан решително завъртя глава.
— Та той ми е брат! — ако изобщо се налагаше да се омъжва, със сигурност последното момче, за което би помислила, щеше да е едрото хлапе, което слагаше жаби под завивките й и й скубеше косите, когато бяха малки.
— Всъщност не ти е никакъв брат, сама знаеш — отбеляза Диеда.
— Доведен брат, но връзката по осиновяване е същата като кръвната — поправи я Ейлан. — Ако татко искаше ние да се оженим, никога не би го осиновил тя взе един гребен от еленов рог и се зае да разплита и разресва дългите си руси кичури.
Диеда въздъхна.
— Лианон сигурно ще дойде за празника… — каза тя след кратко мълчание.
— Разбира се. Нали Горският храм е долу, при извора в основата на хълма. Защо?
— О, не знам. Сега, когато се надявам да се омъжа, просто ме побиват тръпки при мисълта, че някой може да ме принуди да изживея живота си сама — като нея — отвърна Диеда.
— Никой не иска от теб нищо подобно — каза Ейлан.
— Никой не е настоявал — възрази Диеда. — Но веднъж баща ми ме попита мислила ли съм да посветя живота си на боговете.
— Наистина ли? — очите на Ейлан се разшириха от удивление.
— Казах, че не съм — продължи Диеда, — но седмици след това сънувах кошмари. Присънваше ми се, че сме се скарали и че той ме е осъдил да ме затворят жива в хралупата на голям дъб. А освен това наистина обичам Кинрик и изобщо не бих понесла да живея до края на дните си в Горския храм — или където и да е, ако ще съм принудена да се крия зад някакви стени. А ти?
— Не знам… — поде колебливо Ейлан. — Може би, ако някой ме попита, бих се съгласила… — и тя си припомни как изглеждаха жриците — невъзмутими и достолепни в тежките си тъмносини одежди. Почитаха ги като кралици. Нима това нямаше да е по-приятен живот, отколкото да си вечно на разположение на някакъв мъж? Освен това, жриците изучаваха Тайното познание.
— Нали те видях как гледаш младия странник — подразни я Диеда, — онзи, дето Кинрик го извади от ямата. Мисля си, че те бива за жрица по-малко и от мен!
— Може и да си права — Ейлан веднага се извърна, за да не може другото момиче да види как пламва лицето й. Гауен я интересуваше, защото в крайна сметка бе прекарала много време край него, докато оздравяваше — това бе всичко. — Не съм се замисляла много за тези неща. Но сега си спомних — каза тя внезапно, — че в съня ми се появи и Лианон.
4
По-късно същата сутрин цялото семейство потегли към мястото, където всички се събираха за празника. Беше прекрасен майски ден. Въздухът бе освежен от падналия през нощта дъжд, но вятърът вече бе отвял далеч на изток дъждовните облаци и сега небето бе съвсем ясно. В такава утрин човек можеше да си каже, че цветовете на всичко наоколо са били току-що сътворени — в чест на празника.
Гай още накуцваше, но Кинрик вече бе свалил превръзката от глезена му. Беше казал, че за него е по-добре да се опита да стъпва с болния крак. И сега той пристъпваше внимателно, вдишвайки дълбоко хладния утринен въздух — който за него бе още по-опияняващ след дългите дни и нощи, прекарани между четири стени. Само преди две седмици му се струваше, че никога вече няма да излезе под открито небе. Затова сега за пълното му щастие бе достатъчно съзнанието, че е жив, че наблюдава играта на слънчевите лъчи по зелените листа на дърветата и пролетните цветя, че може да се радва на пъстроцветната тълпа наоколо.
Ейлан бе облякла дълга, свободно падаща дреха, изтъкана на големи златисти и кафяви квадрати върху бледозелена основа. Под нея носеше туника с цвета на пролетни листа. Косите й падаха като сияйна, бледозлатиста мантия върху раменете й — блясъкът им бе по-силен от този на златните й накити. Гай си мислеше, че в целия този сияещ от красота пролетен свят няма нищо по-прелестно от нея.
Той не бе обърнал особено внимание на разговорите в семейството, които се въртяха около предстоящия празник. Като дете бе присъствал на различни празненства, когато майка му го водеше сред своите съплеменници, и предполагаше, че и този няма да е по-различен. Още преди да стигнат до мястото на празненството, до тях долетя силна шумотевица, защото келтите обикновено съчетаваха празниците си с големи селски панаири. Всъщност празненствата бяха започнали още преди няколко дни и щяха да се проточат още толкова, но днес — на Белтейн — беше истинският голям празник. На свечеряване щеше да се появи Жрицата на Оракула и всички очакваха този миг с нетърпение.
Горските полянки бяха изпъстрени с шатри и колибки, набързо изплетени от клони. За този празник пристигаха хора от земи, които се намираха на много дни път оттук. Повечето принадлежаха на племето корновии, но Гай разпозна и племенните татуировки на добуните и ордовиците, а имаше и дори децеангли, чиито земи бяха близо до Дева. След двете седмици, прекарани в дома на Бендейгид, местното наречие му се удаваше леко, а Дева и легионът му се струваха смътен, далечен спомен.