Бендейгид също щеше да е доволен; той имаше Диеда за своя дъщеря. Ейлан се насили да преглътне собственото си разочарование.
Гай и Кинрик си проправяха път през тълпата, от време на време спираха, за да огледат някой кон, после продължаваха нататък. След известно време Кинрик поде:
— Вярно ли е, приятелю, че не знаеш за това, което е станало на остров Мона? Мислех, че след като живееш близо до Дева…
— Никога не съм чувал тази история — отвърна Гай. — Не забравяй, че всъщност произхождам от силурите, а техните земи са долу, на юг. „А като се има предвид, че баща ми е римски офицер, продължи той наум, надали някой би се осмелил да ми я разкаже“. Сигурно разказът е много известен — каза той на глас. — Нали ти предложи на друида Арданос да ми го изпее?
— Значи е крайно време да го чуеш, за да престанеш да се чудиш защо не съм в състояние да кажа нищо добро за римляните — поде яростно Кинрик. — Там, където днес има само бурени и развалини, някога, в дните, преди тук да стъпи римски крак, имало светилище, обитавано от жрици. Но един ден пристигнали легионите — и сторили това, което вършат навсякъде. Изсекли Свещената гора, оплячкосали съкровищата на светилището и изклали друидите, когато те се опитали да се съпротивляват. А жените насилили до една — от най-старата до най-младата. Имало старици, имало момичета на десетина години — това нямало никакво значение за тях!
Гай си пое дъх с мъка. Никога не бе чувал тази част от историята. В разказите на римляните се говореше само за друиди, размахващи факли, за облечели в тъмни роби жени, които произнасяли заклинания със странни, напевни и пронизителни гласове. Говореше се, че легионерите се бояли да прекосят брода на протока Менаи, и че се засрамили и тръгнали, едва когато ги повели командирите им. Остров Мона бил последното убежище на друидското братство. Преди да срещне Бендейгид и Арданос, Гай бе убеден, че друидите са изличени от лицето на земята. Логиката на войната е налагала унищожаването на Мона. Но един добър военачалник, каза си гневно Гай, е длъжен да овладее войниците си. Дали войниците не са реагирали с такова насилие, тъкмо защото са се бояли от тези странни жени?
— Искаш ли да знаеш какво е станало с жените? Предполагам, че искаш — продължи Кинрик.
Гай не бе казал нищо подобно, но беше ясно, че Кинрик разказва историята тъй, както е свикнал и рано или късно ще стигнат и дотам.
— Повечето от тях забременели от римляните — продължи Кинрик. — Когато бебетата се родили, издавили момичетата в Свещения извор, който вече бил осквернен от римските войници. Момчетата били осиновени от друиди. Когато пораснали и станали мъже, им разказали историята на тяхното раждане и започнали да ги обучават да си служат с оръжие, да бъдат воини. И един ден те ще отмъстят и за старите богове, и за майките си — вярвай ми, ще го сторят! Ще отмъстят — кълна се в Повелителката на Гарваните, която чува клетвата ми! — допълни той яростно. После замълча. Гай притеснено зачака продължението на разказа. Кинрик бе споменал за някакво тайно общество, наречено „Гарваните“. Значеше ли това, че той е един от тях? След миг Кинрик поде:
— Тогава било решено жените жрици да дойдат тук, в Горския храм, където могат да бъдат добре охранявани.
Гай мълчеше и се чудеше дали Кинрик не му разказва всичко това умишлено. Но бе невъзможно Кинрик да знае, че той е римлянин — за щастие. Тъкмо в този миг самият Гай не бе убеден, че иска да е римлянин, въпреки че досега това за него винаги бе източник на гордост.
Падаше здрач. Млади мъже, облечени в бяло, със златни огърлици на шиите, започнаха да трупат дърва за огън на две големи купчини в откритото пространство пред могилата. Кинрик обясни шепнешком на Гай, че сред тях задължително трябва да има клони от деветте свещени дървета. Гай нямаше представа кои са те, но предпочиташе да не си го признава, затова само кимна. Между двете купчини бе поставена дъбова дъска, от средата на която стърчеше дървена пръчка. Деветима друиди — достолепни старци, облечени в безукорно чисти бели одежди, се изредиха да въртят пръчката под тихите, равномерни удари на барабан. Небето тъмнееше все повече, и хората се стичаха около друидите, спираха и замлъкваха в очакване.
Тогава, тъкмо когато слънцето потъна зад върховете на дърветата, Гай забеляза как от въртящото се дърво отскочи червеникава искра. Из тълпата се понесе шепот — и други бяха видели искрата. В същия миг един от друидите хвърли върху дъбовата дъска някакъв прашец и от него избухна пламък.