— Как е възможно? — прошепна тя, взряна в огъня. — Ние сме чужди един на друг. Само преди две седмици дори не си подозирал, че съществувам. Или може би и ти си ме сънувал?
— Аз съм ти по-чужд, отколкото предполагаш — каза той мрачно. — Но за да ти докажа любовта си… — той събра сили и продължи: — ще поставя живота си в твои ръце. Аз съм римлянин, Ейлан. Не съм те лъгал през цялото време — Добави той бързо, защото тя се дръпна рязко назад. — Гауен е името, с което ме наричаше моята майка, но истинското ми име е Гай Мацелий Север Силурик, и нито за миг не се срамувам от своя произход. Майка ми беше принцеса на силурите, а баща ми е префект на Втори легион Адиутрикс. Ако с това те накарах да ме намразиш, повикай стражите и нека ме убият.
Ейлан ту се червеше, ту бледнееше. После каза едва чуто:
— Не бих те предала за нищо на света.
Той впери поглед в нея. „А майка ми ме предаде, изостави ме…“. В същия момент осъзна колко странна бе тази мисъл — майка му едва ли бе пожелала да умре и да го остави сам. Но едва сега, когато се бе озовал обратно в нейния топъл, многоцветен свят, започна да разбира колко тежко му е било да бъде изтръгнат оттук и хвърлен в студената атмосфера на войнишкия живот и лагерната дисциплина. Дали затова никога не бе имал желание да говори откровено с нито едно римско момиче — така, както разговаряше сега с Ейлан?
— Утре трябва да се върна в легиона, но ти се кълна — ако успея да стигна дотам невредим и ти си съгласна, ще поискам открито ръката ти от твоя баща!
Имаше чувството, че ударите на сърцето разтърсват цялото му тяло. Не знаеше какво повече да каже — сега всичко зависеше от отговора на Ейлан. Най-сетне момичето проговори.
— Аз… аз съм съгласна, Гауен… Гай — каза тя едва чуто. Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите. — Но не вярвам, че баща ми би се съгласил да ме даде за съпруга на римлянин, при това легионер. А дори той да се съгласи, дядо ми ще бъде против, и Кинрик… — тя изохка ужасено: — Ако знаеше, Кинрик би те убил на място!
— Може пък да не успее току-така — отбеляза Гай в пристъп на гордост, макар че същата мисъл му бе минавала нееднократно през ума. — Но действително ли ти се струва толкова невъзможно? В края на краищата, откак сме дошли на тези острови, не един римски офицер е взел за съпруга британско момиче от добро семейство — за заздравяване на съюза ни. Пък и аз самият съм половин британец.
— Възможно е — гласът на Ейлан бе изпълнен със съмнение, — но не и с момиче от моя род.
— Но моят произход и по майчина, и по бащина линия е не по-лош от твоя!
Тя го изгледа особено, и той разбра, че отново е говорил като римлянин и завоевател. Явно римската му кръв не я смущаваше, но тя не вярваше, че бракът между тях е възможен, а баща й сигурно е далеч по-труден за убеждаване.
— Не бих могла да обикна никого повече от теб — поде тя безпомощно, — въпреки че се познаваме толкова отскоро. Аз самата не мога да разбера как стана така, но ми се струва, че се познаваме още от началото на мирозданието.
— Може и тъй да е — пророни шепнешком Гай. За миг се почувства също толкова невинен и безпомощен, колкото бе и момичето в прегръдките му. После каза:
— Някои гръцки философи вярват, че душите на хората се връщат отново и отново, докато изпълнят мисията, с която са изпратени в нашия свят. Душата познавала тези, които е обичала или мразила в предишния си живот. Може би съдбата ни е свързала в някой предишен живот, Ейлан — още докато говореше, се зачуди, че той, Гай Мацелий Север, е в състояние да разговаря така с една жена. Но от друга страна Ейлан не беше просто „някаква жена“ — през живота си никога не бе чувствал друго човешко същество по-близко. За първи път в чувството, което едно момиче събуждаше в него, имаше нещо почти мистично — нещо, което не бе по силите му да обясни.
— Друидите ни учат на същото — проговори Ейлан. — Най-великите сред тях са се връщали много пъти на този свят — понякога и под животински образи на елен, сьомга или глиган, за да могат да разберат цялата същност на живота. Героите, чийто живот е бил прекратен насилствено, също се връщат често сред нас. Но аз и ти… — тя сбърчи чело и сякаш се унесе — сега на него му бе трудно да издържи погледа й. — Веднъж се оглеждах в едно горско езеро и видях лице, което бе по-различно и все пак бе моето. Може би някога съм била жрица. А сега те гледам и не виждам нито римлянин, нито британец. Сърцето ми говори, че някога си бил пръв сред своя народ — може би дори крал. Гай се изчерви. Такива разговори винаги го смущаваха.
— Но сега не съм крал — отвърна той сухо, — а и ти не си жрица. Искам те в този живот, Ейлан! — и той взе ръката й. — Искам да те виждам до себе си сутрин, когато се събуждам, а вечер да заспиваш в прегръдките ми. Струва ми се, че през целия ми досегашен живот някаква част от мен е липсвала и едва сега съм завършено човешко същество! Разбираш ли ме?