Не можеше да повярва, че утре трябва да се върне обратно в легиона, че може никога вече да не я види.
Ейлан продължаваше да се взира в огъня. След време се обърна към него и каза тихо:
— Още преди да те срещна наяве, съм те сънувала. В моя род има много ясновидци, и затова и на мен ми се случва да виждам бъдещето в сънищата си. За този сън не съм говорила с никого. Ти отдавна си в сърцето ми, Гай. Не мога да назова силата, която ни привлича един към друг, но мисля, че съм те обичала и преди.
Той се наведе и целуна дланта й, а тя въздъхна.
— Обичам те, Гай. Има нещо, което ни свързва. Но как бихме могли да се съберем и да живеем заедно, това не мога да проумея…
„Трябва да я направя моя жена — да я взема сега, мислеше отчаяно Гай. Тогава никой няма да може да попречи на брака ни!“ Посегна към нея, за да я прегърне отново, но в същия миг някаква сянка мина между тях и светлината на огъня. Пространството около огньовете отново се изпълваше с хора. Той хвърли поглед към звездите и видя, че наближава полунощ. Къде бяха отлетели часовете? Ейлан извика тихо и скочи на крака.
— Какво има? — попита Гай. — Какво е това?
В далечината се чуваха грубовати подвиквалия и смехове, но хората около тях се държаха по-благоприлично — сякаш изпълнени с радостно, но и почтително очакване. Настроението им се предаде и на Гай и той усети, че по гърба му пролазват тръпки.
— Тихо! — прошепна му Ейлан, когато той застана до нея. — Иде Богинята…
Някъде отвъд осветения от огъня кръг се разнесоха звуци на флейта. Ейлан стоеше като вкаменена. Бе се възцарило абсолютно мълчание — толкова пълно, че се чуваше само съскането на огъня. Пламъците бяха стихнали и сега светеше само жарта — бледо, златисто сияние под хладната лунна светлина Гай съзнаваше, че никога досега не е виждал нещо подобно.
В мрака отвъд осветения от жаравата кръг проблесна нещо. Идваха друидите, увенчани с дъбови клонки — с дълги бради, в бели одежди и със златни огърлици. Обиколиха огньовете в посоката на движението на слънцето и спряха в очакване. Бяха застанали в кръг, на равни разстояния един от друг като стражи около военен лагер — но движенията им бяха различни от отсечените жестове на войниците. Просто застиваха на местата си като звезди на нощното небе.
Зазвъняха сребърни звънчета и напрежението в кръга като че ли нарасна. Гай примижа. Не можеше да види нищо, но все пак забеляза някакво движение — сякаш голям тъмен облак се движеше към тях в мрака. Постепенно започна да различава отделни сенки — женски силуети, потънали в тъмносини дипли — цвета на нощта. Движеха се плавно, започнаха да влизат и излизат от кръга, сребърните им украшения звънтяха тихо, лицата им се виждаха като неясни, бели петна под воалите.
Започваше да разбира. Това бяха жриците от Горския храм — жените, оцелели от клането на Мона. Присъствието на толкова много друиди наоколо го караше да настръхва. А сега, когато гледаше тъмните сенки на жените, изпита ужас — имаше чувството, че се е изправил лице в лице със съдбата си. Лъжеше ли го чувството, че животът му е съдбовно свързан с жриците от Горския храм? Кръвта се смрази във вените му и той неволно стисна по-силно ръката на Ейлан в своята.
Последните три жрици в колоната отиваха към високото трикрако столче, поставено между огньовете. Първата жена беше слаба, малко приведена под тежестта на церемониалните одежди. Другите две жрици вървяха от двете й страни — едната висока, другата — по-ниска и набита. И двете бяха тъмнокоси и носеха сребърни накити. Бяха свалили воалите си и на челата им се виждаха татуирани сини полумесеци. Първото нещо, което си помисли Гай, докато ги оглеждаше, бе, че не би искал да се изпречи на пътя на високата. Изражението на по-ниската говореше за недоволство и неприязън.
Трите жени спряха и започнаха да вършат нещо неразбираемо за него с едно голямо златно блюдо. Помогнаха на Великата жрица да се качи на трикракото столче и така я понесоха към върха на могилата. Сребристият звън се усили, после секна рязко.
— Защо сте дошли, деца на Дон19? — попита високата, обръщайки се към друидите с името на една от митичните прародителки на племената.
— За да помолим за благословията на Богинята — отвърна един от тях.
— Призовете я тогава!
Две жени хвърлиха шепи изсушени треви върху жарта. Гай веднага долови сладникавия мирис на дима, който се изви нагоре и сякаш изпълни пространството със златиста омара. Познаваше ароматния мирис на тамяна, но той никога не бе предизвиквал у него такова вътрешно напрежение — би казал, че предстои буря, но небето бе съвсем ясно.
19
Дон (Дану) — в келтската митология митична майка на боговете, а впоследствие и на британците. (Б.пр.)