Диеда се смръщи.
— Жена-бард? Арданос никога не би разрешил, пък и аз самата не бих искала да прекарам живота си затворена с куп дърдорещи жени! По-добре да тръгна с Гарваните, като осиновения ти брат Кинрик, и да се сражавам срещу римляните!
— Шт! — Ейлан се озърна плахо, сякаш и дърветата имаха уши. — Нима не знаеш, че за това не се говори — дори и тук? Освен това ти далеч не искаш да се сражаваш редом с Кинрик, а да спиш с него. Да не мислиш, че не съм те виждала как го гледаш? — тя се изкиска.
Диеда пламна и й се сопна:
— Нямаш представа за какво говориш. Но и на теб ще ти дойде времето, и като оглупееш по някой мъж, ще бъде мой ред да се смея — и припряно започна да сгъва покривката.
— През ум не ми минава — заяви Ейлан. — Единственото нещо, което искам, е да служа на Богинята!
За миг пред очите й притъмня и шумът на водата отново се усили — сякаш господарката на извора бе чула думите й. Диеда тикна кошницата в ръцете й и каза:
— Да вървим — и забърза по пътеката. Но Ейлан не я последва. Стори й се, че чува някакъв неясен звук, който нямаше нищо общо с ромона на извора.
— Чакай! Не чуваш ли? Идва откъм старата яма за глигани…
Диеда спря и извърна глава. Сега и двете чуха ясен стон — звучеше като ранено животно.
— По-добре ще е да проверим какво става — реши накрая Диеда, — въпреки че ще закъснеем. Ако някое животно е паднало в ямата, трябва да кажем на мъжете, за да го отърват от мъките му.
Момчето лежеше, уплашено и цялото окървавено, на дъното на ямата. Колкото повече избледняваше дневният светлик, толкова по-слаба ставаше и надеждата му за спасение.
Ямата, в която беше паднал, беше влажна, пълна с гнили листа. Миришеше на тор от животните, които бяха падали тук преди. От дъното и стените стърчаха остри колове — един от тях беше пронизал рамото му. Струваше му се, че раната не е опасна, а всъщност и не го болеше много, защото цялата му ръка бе все още изтръпнала от падането. Но колкото и незначителна да беше, не бе изключено да стане тъй, че да умре от нея.
Не че го беше страх от смъртта — Гай Мацелий Север Силурик беше на цели деветнадесет години и вече бе положил клетва за вярност като офицер от римската войска пред император Тит2. Беше участвал за първи път в сражение още преди да се сгъсти мъхът по лицето му. Вбесяваше го единствено мисълта, че може да умре по такъв унизителен начин — попаднал в капан, досущ като някакъв глупав заек. При това, каза си той горчиво, сам си бе виновен. Ако се бе вслушал в думите на Клотин Албий, щеше вече да седи пред пламтящия огън, да пие от хубавата бира, която варяха тук и да се закача с дъщерята на домакина, Гуена, която се бе отказала от въздържаността, съхранена от севернячките. Възприела бе свободното държание на момичетата от градовете където бяха приели римските обичаи — като Лондиниум например, при това също тъй лесно, както баща й бе възприел латинския език и римската тога3.
А самият Гай бе изпратен тук тъкмо поради доброто си познаване на местните диалекти. Той сви мрачно устни. Старият Север, баща му, беше префект4 на Втори легион Адиутрикс в Дева. Той се бе оженил за тъмнокосата дъщеря на един от главатарите на силурите, още в първите дни на завоюването на Британия — когато Рим все още се надяваше да сключи съюз с племената. Всъщност Гай бе проговорил на местен диалект много преди да знае и една дума латински.
Разбира се, имало е времена, когато никой офицер от легионите на империята, разквартирувани в крепостта на Дева, не би полагал усилия да формулира изискванията си на езика на покорените племена. До ден днешен Флавий Руф, трибун5 на втора кохорта, ненавиждаше подобни превземки. Но Мацелий Север стария, префект на укреплението, отговаряше за решенията си единствено пред самия Агрикола6, губернатор на провинцията, и съзнаваше, че основното му задължение е да запази мира между местното население и легионите, които бяха за тях и окупатори, и владетели, но и защитници.
Народът на Британия още ближеше рани след безплодния опит за бунт на Боадицея — „кървавата кралица“. Бунтът бе потушен жестоко от легионите, и засега хората приемаха безропотно все по-високите такси и данъци, които им налагаше империята. Но мобилизирането на мъжете бе съвсем друга работа — а тук, в пограничните зони на империята, жаравата на недоволството не бе престанала да тлее и тези настроения се използваха много ловко от дребните местни вождове и водачите на недоволниците. Тъкмо в този развъдник на бунтари Флавий Руф бе решил да изпрати група легионери, които да ръководят набирането на работници за оловните мини из хълмистите земи.
3
тога — характерна, драпирана връхна дреха на римски гражданин; първоначално носена от всички слоеве на обществото, постепенно се превръща само в официална дреха на висшата класа. (Б.пр.)
5
трибун — военна и цивилна длъжност в древния Рим. Във войската трибуните са офицери от пехотата. В един легион имало шестима трибуни. (Б.пр.)