Мацелий го изгледа яростно.
— Нямаш право да вземаш такова решение! Бракът й се решава от целия род; ако сега изпратя писмо, с което да искам ръката й, то ще бъде с пълното съзнание, че постъпвам налудничаво.
— Но ще пишеш на Бендейгид, нали? — попита тихо Гай. Мацелий чувстваше как омеква против волята си.
— На глупака никой не може да помогне. Добре, ще пиша на Бендейгид. Но ако той ми откаже, не желая да чувам нито дума повече за тази глупост. Веднага ще пиша на Лициний и ще те оженя още преди новата година.
„Да, хубави времена са били старите, мислеше той, когато дори животът и смъртта на синовете, пък били те и зрели мъже, зависел единствено от техните бащи.“ В книгите този закон гласеше все още така, но нито един баща не бе го прилагал от стотици години насам, а Мацелий се познаваше прекалено добре, за да се заблуждава, че той ще е първият. Пък и нямаше да му се наложи. Бащата на Ейлан щеше да нанесе последния удар — при това много по-умело от него самия.
7
Още на следващия ден след заминаването на Гай белтейнското слънце се скри зад облаци и небето зарони сълзи — сякаш лятото никога нямаше да дойде. Ейлан блуждаеше из къщата като призрак. Дните се точеха един след друг, а от Гай нямаше никаква вест. Преди да потегли за Горския храм, Диеда й бе казала, че е трябвало да му се отдаде. Ако бе го сторила, можеше би нямаше да я забрави — или пък щеше да я забрави още по-бързо?
В крайна сметка, настроението на хората по празниците бе съвсем различно. Онази нощ, когато двамата седяха заедно край огньовете, й се струваше като сън от друг свят. В онези часове, когато се отваряха вратите между световете, всичко изглеждаше възможно — дори бракът на римски офицер с дъщерята на друид. Но сега, заобиколена от познатите картини и звуци на ежедневието, Ейлан започна да се съмнява в себе си, в любовта си и в Гауен — или по-скоро в Гай, както всъщност трябваше да го нарича. Най-вече в Гай.
Най-лошото от всичко бе, че никой не забелязваше мъката й. Майри бе настояла да се върне в собствения си дом и да чака там завръщането на мъжа си, Рейс бе прекалено заета с домакинството — през лятото работата бе двойно повече. Ейлан би могла да се довери на Диеда, но Диеда бе вече в Горския храм, където сама се бореше — кой знае как — със собствената си сърдечна болка. Небето плачеше и Ейлан плачеше с него, и никой на този свят не го бе грижа за нея.
Най-сетне дойде денят, когато баща й прати да я повикат. Бендейгид седеше край огнището в голямата зала — сега в него имаше само пепел. Въпреки че навън бе все така облачно, времето бе достатъчно топло, та да не трябва да се пали огън. Изглеждаше хем ядосан, хем развеселен, което странно смекчаваше обичайно суровите му черти.
— Ейлан — поде той меко, — редно е да ти съобщя, че поискаха от мен ръката ти.
„Гай! — трепна сърцето й. Как можах да се усъмня в него!“
— Но, разбира се, това бе предложение, което не можех да приема в никакъв случай. Кажи ми, какво ти е известно всъщност за онзи млад човек, който ни се представи под името Гауен?
— Какво искаш да кажеш? — сърцето й биеше толкова силно, че баща й сигурно чуваше ударите му.
— Казал ли ти е истинското си име? Знаеш ли, че е син на Мацелий Север, префект на легиона в Дева?
Ейлан долови студения гняв под привидната мекота в тона на Бендейгид и се насили да не трепери. Успя да кимне.
— Е, поне не те е заблуждавал — въздъхна баща й. — Но ти трябва да пропъдиш образа му от сърцето си, дъще. Още не си на години за женене…
Тя вдигна очи и понечи да възрази. Защо не бе осъзнала досега, че не трябва да се тревожи дали Гай ще я забрави — истинската опасност за любовта им идеше от баща й.
— Ще чакам… — прошепна тя, свела отново очи.
Баща й продължи:
— Не съм свикнал да бъда тиранин в семейството си, Ейлан, но истината е, че съм бил прекалено отстъпчив с теб досега. Ако се боеше от мен, не би посмяла да ми отговаряш така. Това няма да стане никога, дъще — не, не се опитвай да отговаряш — той повиши тон, — имам да ти кажа още нещо.
— Какво повече има да се говори? — възкликна Ейлан и се сви от болка, защото Бендейгид бе стиснал силно китката й. — Ти вече си отказал, нали?
— Искам да разбереш защо отказах — сега баща й говореше по-спокойно. — Нямам нищо против момчето. Ако беше един от нашите, бих се съгласил с радост на такъв брак. Но маслото не се смесва с водата, нито пък оловото със среброто — римска кръв не се смесва с британска, дъще.
— Но той е само половин римлянин — възрази Ейлан. — Майка му е от племето на силурите. Нима през цялото време, докато живя тук, не изглеждаше напълно като британец?