На този военен съвет се разменят оръжия и се споделя опитът, извлечен от жизнените битки.
— А аз му викам: „Ама че сте нахал! — каза Сади — Как смеете да ми говорите такива работи? За каква ме смятате?“ И какво, мислите, ми отговаря той?
Главите — кестеняви, черни, руси, червеникави, златисти — се доближават. Отговорът е намерен и се решава как да се парира занапред подобно нападение в двубоя с общия враг — мъжа.
Така Нанси усвояваше отбранителното изкуство, а за жената успешната отбрана означава победа.
Универсалният магазин има широка учебна програма. И може би никой колеж не би могъл да я подготви така добре за осъществяването на заветната й мечта — да изтегли голямата печалба в брачната лотария.
На своя щанд тя се намираше в много изгодно положение. До него беше музикалният отдел, тъй че тя бе успяла да се запознае с творбите на най-големите композитори — поне толкова, колкото е необходимо, за да мине за ценителка в онова общество, в което така предпазливо и плахо се опитваше да проникне. Тя попиваше благотворното влияние на художествени украшения, на скъпи изящни материи и накити, които за жената са почти равностойни на култура.
Останалите момичета скоро разбраха какви са Нансините амбиции. „Ето го, твоят милионер идва, Нанси“ — подвикваха й те, когато към щанда й се запътеше някой мъж с подходяща външност. Мъжете, които се чудеха какво да правят в магазина, докато дамите им се занимават с покупки, добиваха навика да се спират пред щанда за носни кърпи и да ровят небрежно в батистените квадрати. Привличаше ги изкуственият светски вид на Нанси и нейната естествена, нежна красота. Така много мъже идваха при нея да й правят комплименти. Някои от тях може би бяха милионери, а останалите полагаха всички усилия, за да минат за такива. Нанси се научи да ги различава. Откъм единия край на щанда имаше прозорец, от който се виждаха редиците коли, чакащи купувачите. И Нанси вече знаеше, че автомобилите се различават значително един от друг, както се различават и собствениците им.
Веднъж един очарователен джентълмен, ухажвайки я с вид на крал Кофетуа, купи четири дузини носни кърпи. Когато той си отиде, едно от момичетата каза:
— Какво става, Нанси, защо го изтърва? Според мене това беше добра стока.
— Кой, тоя ли? — възкликна Нанси с най-студената, най-учтива и най-безразлична усмивка от арсенала на госпожа Ван Олстин Фишър. — Не, не е за мене. Видях го, като спря колата отвън. Дванайсет конски сили и шофьор ирландец. А забеляза ли какви кърпи купи — копринени! И носеше гравиран пръстен. Не, ако ще е, да е.
Две от „най-изтънчените“ жени в магазина — отговорничката на продавачките и касиерката — имаха неколцина „фини кавалери“, които понякога ги водеха на ресторант. Веднъж те поканиха и Нанси да отиде с тях. Вечерята се състоя в едно изключително модерно заведение, където кувертите за Нова година се ангажираха месеци преди празника. „Фините кавалери“ бяха двама: единият със съвсем гола глава, обезкосмена от бурен живот, което може да бъде доказано, а другият — млад човек, който държеше да покаже своето значение и преситеност от живота по два убедителни начина — кълнеше се, че никъде не можело да се намери свястно вино и носеше брилянтни копчета на ръкавелите. Този млад мъж видя в Нанси неотразими достойнства. Той по начало имаше вкус към продавачките, а при тази естественото очарование на нейната класа се съчетаваше с маниерите на неговите висши сфери. И ето че на другия ден той се яви в магазина и й направи официално предложение за женитба, наведен над кутия везани кърпи от избелен ирландски лен. Нанси му отказа. Кестенявият „помпадур“ до нейния щанд не пропусна нищо от този разговор. Когато отхвърленият кандидат си отиде, на главата на Нанси се изляха страшни потоци от упреци и възмущение:
— Как може да си такава идиотка! Та този е милионер — племенник на самия Ван Скитълз. И говореше съвсем сериозно. Ти си луда, Нанси.
— Така ли? — каза Нанси. — Значи, трябваше да приема? Но преди всичко той не е чак такъв милионер, какъвто го мислиш. Родителите му отпускат само двайсет хиляди долара годишно. Снощи плешивият го подиграваше за това.
Кестенявият „помпадур“ се приближи и присви очи.
— Ако и ти знаеш какво искаш! — каза тя с пресипнал глас, защото си беше забравила дъвката. — Това не ти ли стига? Или си решила да станеш многоженка и да се омъжиш едновременно за Рокфелер, Гладстън Дауи, испанския крал и още цяла тумба? Двайсет хиляди на година не ти стигат, така ли?