Кучето отиде при купичката си до задната врата и започна шумно да лочи вода. Изчакаха, докато шумът не утихна.
— Каква порода е? — попита Бош.
— Наполовина питбул, наполовина ротвайлер — отвърна Бъроуз.
Бош кимна към флага.
— Върви с това, а?
Бъроуз не отговори. Кучето си намери местенце до вратата, завъртя се два пъти в кръг и легна.
— Сам ли живееш тук? — попита Бош.
— Да — отвърна Бъроуз. — Да прескочим любезностите, става ли? Искам да свършваме колкото се може по-скоро.
— Бива. Откъде се сдоби с оръжията?
— От едно оръжейно изложение в Тусон. Напълно законно. Тогава живеех там.
— Само дето си забравил да споменеш, че си осъждан.
— Купих ги от частно лице и човекът не беше длъжен да пита. Освен това адвокатът ми подаде молба в съда присъдата да бъде заличена от досието ми. Излежах си срока и пробацията ми свърши.
— Да, желая му успех. Имаш ли други огнестрелни оръжия в къщата?
Бъроуз не отговори веднага.
— Не ме лъжи — каза Бош. — Ще я разпердушиним цялата.
— Имам пушка до леглото — каза Бъроуз. — Изненадан съм, че не сте я забелязали, докато обикаляхте из цялата ми къща. Поколебах се, защото попитахте за огнестрелни оръжия в къщата. Държа и един „Колт“ 45-и калибър в жабката, но не попитахте за пикапа.
Бош кимна на Сото и тя излезе да вземе оръжията. Хари провери дали е оставила телефона на запис и отново се обърна към Бъроуз.
— Добре, а сега ще ти прочета правата.
— Какво означава това? Нямаше ли просто да разговаряме?
— Ще разговаряме. Но още не съм решил какво да правя с огнестрелните оръжия. Автоматичният нож също е незаконен. Да видим като за начало как ще потръгнат нещата и да направим всичко по правилата.
Без да сваля поглед от Бъроуз, Бош извади портфейла със значката си. Отвори го и прочете на Бъроуз правата му от картичката, която държеше вътре. После попита:
— Разбра ли правата, които току-що ти прочетох?
— Не признавам тези права — отвърна Бъроуз.
— Не ми пука дали ги признаваш. Разбра ли това, което ти прочетох?
— Да, но не…
— Обзалагам се, че вече си плащаш данъците, нали?
— Противно на волята ми.
— Все тая. Това са правата ти в тази страна и при това правителство. Можеш да протестираш срещу правителството, но правилата са такива. Искаш ли да продължа с разпита, или предпочиташ да се върнем в колата и да те закарам в Ел Ей?
— Разбирам правата. Ще говоря без присъствието на адвокат.
— Добре, имаме напредък. Къде е Ана Асеведо?
Бъроуз се дръпна назад, сякаш прямотата на Бош го беше блъснала като някакъв твърд предмет.
— Вижте, точно това се опитвам да ви кажа от самото начало — запротестира той. — Нямам никаква представа къде е. Не съм виждал това момиче от двайсет години.
— Кога и при какви обстоятелства я видя за последен път?
Преди Бъроуз да успее да отговори, Сото се върна. Сложи двете оръжия при другите и отново зае мястото си до плота.
Бош се обърна към Бъроуз и повтори въпроса си.
— Кога за последен път видя Ана Асеведо?
— Беше… беше през деветдесетте. Как мога да помня точно…
— Живял си с нея. Трябва да помниш кога…
— Не, не съм. Кой е казал това? Никога не бих…
Гласът му замря.
— Никога какво? — попита Сото. — Никога не би живял с жена с кафява кожа ли?
Бош я изгледа предупредително. Искаше Бъроуз да остане неподготвен, а най-добрият начин за постигане на това беше един човек да води разговора.
— Ако не си живял с нея, най-малкото си я посещавал в Бони Брай — каза той. — Имаме свидетели.
— Да, да, точно така — каза Бъроуз. — Посещавах я там. Никога не съм живял там обаче, нито пък с нея.
Планът беше да използват Ана Асеведо, за да принудят Бъроуз да признае неща, които могат да са полезни и да се използват срещу него в обвинението за пожара. Бош току-що беше сложил първата и най-важна чавка в списъка. Бъроуз беше признал, че е посещавал Асеведо в Бони Брай. Сега следваше да докажат, че е познавал сградата. И накрая трябваше да се установи, че Бъроуз е знаел къде се намира шахтата за боклук.
— И какви по-точно бяха отношенията ви?
— Двамата работехме заедно и тя ми се натисна. Беше против правилата, но тя ми се натискаше и стана. Всичко продължи по-малко от половин година.