— Е, какво мислиш?
— Мисля, че е расистки боклук, както знаехме от самото начало — отвърна тя. — Ти какво мислиш?
— Такъв е, няма спор. Но не смятам, че той е бил вътрешният човек.
— Защо? Призна, че знае къде е шахтата за боклук. Имал е достъп. Имал е мотив. И изобщо не му е пукало кой може да пострада.
Бош замълча и погледна над главата й към форда. Бъроуз като че ли беше навел глава.
— Не е в това, което чух — каза най-сетне той. — А в това, което видях. Впечатлението. Сигналите. Не е знаел за Бойко и Ана. Не е знаел много неща.
— И ти му вярваш?
— Люси, преценявам хора вече близо четирийсет години. Стигаш до момент, когато започваш да вярваш на инстинктите си. И сега преценката ми е, че това не е нашият човек.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Иска ми се и аз да бях така добра в преценяването на хора. Случвало ли ти се е да грешиш?
— Разбира се, че ми се е случвало. Никой не е съвършен. Но това не променя усещането ми в момента.
— В такъв случай какво искаш да направим, просто да го пуснем ли? Носеше пистолет на бедрото си като някакъв каубой.
— Не, не искам да го пускаме. Искам да го предам на шерифа на Сан Бернардино за притежаване на оръжие и да ги оставим те да се оправят. После се махаме оттук и продължаваме със следващия.
— Бойко.
— Да. И после с Ана. Трябва да я открием. И още нещо — това не означава, че сме приключили с Бъроуз. Мрежата ни още е във водата. Може да попаднем на нещо, което ще промени преценката ни за него. Но засега…
Той отново погледна към форда. Бъроуз вече се беше изправил и Бош видя, че гледа към тях през предното стъкло.
— Искаш ли да се обадя на шерифа?
— Да, обади се. Кажи, че няма да е зле да доведат и хора от службата за контрол на животните.
Сото кимна и отвърна малко сърдито:
— Добре.
33
Чакаха близо час патрулна кола от шерифското управление на окръг Сан Бернардино. След това им трябваше още половин час да обяснят ситуацията и да прехвърлят Бъроуз под опеката на не особено доволния заместник-шериф. Когато излязоха отново на шосето, по-голямата част от следобеда беше минала и Бош усещаше напрежението, вървящо с пропиляното в задънена улица време. Сото се беше умълчала. Не откъсваше поглед от таблета си и не продумваше.
— Гладна ли си? — попита Бош. — Можем да спрем някъде.
— Не и след тая история — отвърна тя. — Хайде просто да говорим с Бойко.
— Добре, накъде? Северен Холивуд ли?
— Да, но не към къщата му. Най-вероятно ще е на работа. Сега е генерален директор на ЕЗБанк, а централата им е в Северен Холивуд на Ланкършим и Окснард.
— Ясно.
Централата на бюрата за осребряване на чекове се оказа безлична сграда сред малки промишлени фирми на Окснард. Нужни им бяха два часа да стигнат дотам и Бош отново трябваше да спре пред портал и да покаже значката си на камера.
Този път порталът се отвори без проблеми и Бош вкара колата и спря. Преди да слезе, инструктира Сото да включи телефона си на запис и да се погрижи всичко да бъде записано, ако им се удаде възможност да говорят с Бойко.
Слязоха, минаха през врата, маркирана само с думата ВХОД, и влязоха в оперативния център на фирмата, чиято дейност се състоеше в продаване на пари в брой чрез многобройните й филиали. Имаше малка чакалня с фототапети, рецепционистка зад бюро и униформен охранител, стоящ до врата без дръжка.
— Идваме да се видим с Максим Бойко — каза Бош.
Рецепционистката погледна работния календар на бюрото си и се намръщи.
— Имате ли уговорена среща?
Бош долови лек акцент. Източноевропейски. Извади отново значката си и й я показа.
— Това е уговорката ми. Кажете на Макс, че е за обира.
Все така намръщена, рецепционистката вдигна телефона и каза нещо на някакъв език, вероятно украински. След като получи инструкции, затвори и се обърна към охранителя.
— Заведи ги до кабинета на господин Бойко.
Охранителят се обърна и погледна към обектива на камерата над вратата. Кимна, чу се електрическо изщракване и вратата се отвори. Той я задържа за Сото и Бош, които влязоха в малко междинно помещение, за да изчакат първата врата да се затвори и да се отвори следващата. След това охранителят ги поведе по коридор покрай няколко затворени врати, докато не стигнаха кабинета в дъното. В него имаше две поставени едно до друго бюра, гледащи към стена от екрани, показващи различни бюра за осребряване на чекове, както и части от самата централа. Бош забеляза, че на един от екраните върви Си Ен Ен. Над мониторите беше окачен плакат в червено и бяло с надпис ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ УКРАЙНА! и фотоколаж на улични боеве между руски войници и маскирани украински въстаници. На една от снимките мъж стреляше с прашка срещу тежковъоръжени противници.