— Би трябвало да оставят поне монахините на мира.
— Явно не. Там долу никой не е в безопасност.
Бош се замисли. Собственият му спомен, свързан с монахиня, бе за онази, която му каза, че майка му е мъртва. Тогава беше на единайсет и тя бе доброволна майка в окръжния дом за деца, където го бяха въдворили, след като щатът го взе от майка му под своя опека. Престоят му трябваше да е временен, но през онзи ден животът му се промени коренно. През всички години след това винаги свързваше монахините със смъртта.
— Какво ще кажем на Ана? — попита Сото. — Искам да кажа, ако още е там след толкова време.
— Няма значение, че е монахиня или дори игуменка — каза Бош. — Тя е заподозряна и трябва да се отнасяме с нея като със заподозряна. Не забравяй, че има двама души, които са пряко отговорни за пускането на запалителната бомба в шахтата. Ако ще единият от тях да е самият папа, пак ще го спипаме. Ана Асеведо е нашата връзка към онези двамата. Може и да не е знаела какво ще направят. Лично аз предполагам, че е точно така. Може би затова е отишла в манастир.
— Разбирам.
Продължиха да пътуват в мълчание и Бош все си мислеше за монахинята и закрития басейн, който имаха в Макларън Хол. След като научи новината, той се откъсна от монахинята и се гмурна до дъното на басейна. Крещя с пълна сила, но на повърхността не излезе нито звук.
Пристигнаха в Калексико малко след девет. Сото беше вкарала адреса в джипиеса на телефона си и упътваше Бош към западната част на града. Манастирът се намираше на Носотрос Стрийт в предимно жилищен район. Бош паркира до тротоара отпред и каза:
— Вземи снимката на Ана. За всеки случай.
— У мен е — отвърна Сото.
Нощният мрак се пронизваше от пронизителната песен на цикада, скрита някъде в дърветата покрай предната морава на манастира.
— Мразя ги тези насекоми — каза Сото.
— Защо? — попита Бош.
— Не знам. В Библията и във филмите винаги означават лоши новини.
— Имаш предвид щурците. Това е цикада.
— Все тая. Пак означава лоши новини. Ще видиш.
Портата на манастира не беше заключена. Влязоха и спряха пред вратата. Ако се съдеше по прозорчето до нея, вътре цареше пълен мрак. До вратата имаше светещ звънец и Бош го натисна.
— Ами ако е дала обет за мълчание и не може да отговори на въпросите ни? — попита, докато чакаха.
— В онова, което прочетох, никъде не се споменава обет за мълчание — отвърна Сото.
— Майтапя се. Някой идва.
Различи през стъклото сянка, която приближаваше. Вратата се открехна и видяха лицето на изненадващо млада жена в монашески одежди. Беше красива, с тъмни очи.
— Сестро, съжаляваме, че ви безпокоим в такъв късен час — започна Бош. — Ние сме от Лос Анджелис. От полицията.
И й показа значката си. Сото направи същото.
— Търсим една жена, която може би е дошла в манастира ви — продължи Бош. — Трябва да поговорим с нея.
Жената като че ли се обърка.
— Искате да кажете сега ли? Никой не е идвал…
— Всъщност е дошла преди двайсет години — каза Бош.
Монахинята го изгледа втрещено. Бош предположи, че е била около тригодишна, когато Ана Асеведо е дошла в манастира — ако изобщо бе дошла тук.
— Не разбирам — каза монахинята.
Бош се опита да й се усмихне успокояващо и каза:
— Малко е сложно. Трябва да поговорим с една жена за нещо, случило се в Лос Анджелис преди много време. Работим по стар случай. Ние сме детективи и последният й известен адрес, с който разполагаме, е този манастир. Препратила е пощата си тук през деветдесет и четвърта. Казва се Ана Мария Асеведо. Говори ли ви нещо това име? Тя тук ли е?
От реакцията на монахинята ясно личеше, че името не й говори абсолютно нищо.
— Знам, че е било много преди вие да дойдете тук, но може би има някой, който…
— Това е Ана — каза Сото и показа снимката от последната шофьорска книжка на Ана Асеведо.
Монахинята се наведе напред да я разгледа на слабата светлина на крушката над вратата и каза:
— Прилича на сестра Еси. Но тя не е тук.
Бош и Сото се спогледаха. Ана Асеведо бе приела името на обичаната жена, която бе умряла в опит да спаси децата от пожара в Бони Брай.
— Сигурна ли сте? — попита Бош.
— Ами, не съвсем, но прилича на нея — каза монахинята.