— Това ли е името й? — попита Сото. — Сестра Еси?
— Не, името й е Естир — каза монахинята. — Сестра Естир Гонзалес, но я наричаме Еси.
— А вие как се казвате? — попита Бош.
— Аз съм сестра Тереза.
Бош я помоли да погледне отново снимката и да потвърди разпознаването. Тя го направи и кимна.
— Разбира се, сега е по-стара — каза сестра Тереза. — Сестра Джералдин е от най-дълго време в манастира. Тя със сигурност ще знае.
— Можем ли да говорим със сестра Джералдин? Може да се окаже много важно.
— Бихте ли изчакали тук? Ще видя дали още е будна.
— Разбира се. Но преди да отидете, можете ли да ми кажете къде е отишла сестра Естир? Казахте, че не е тук.
— Нека видя дали сестра Джералдин е будна. Не би трябвало аз да говоря от името на манастира. Мога ли да взема снимката?
Сото й даде снимката и сестра Тереза затвори вратата. Бош и Сото отново се спогледаха. Нещата се нареждаха.
— Приела е името на Еси — каза Сото. — Ако това не е гузна съвест, не знам какво може да е.
Бош само кимна и се опита да потисне възбудата си. Сестра Естир не беше в манастира. Дори да беше Ана Мария Асеведо, тепърва трябваше да я открият и да се надяват, че ще успее да ги отведе до мъжете, предизвикали пожара.
След пет-шест минути вратата се отвори отново, този път широко. Младата монахиня върна снимката на Сото и каза, че сестра Джералдин ги чака.
Влязоха и тръгнаха по коридор. От едната страна имаше мемориал на изгубените монахини. На него имаше девет имена и снимки. Всички монахини на тях изглеждаха някак еднакви.
В оскъдно обзаведена всекидневна със стар телевизор в ъгъла ги чакаше друга монахиня. Беше прехвърлила шейсетте и носеше очила без рамки. Имаше остри очи, вероятно виждали неща, съперничещи дори на онова, което бе виждал Бош в работата си.
— Моля, седнете — каза тя. — Аз съм сестра Джералдин Търнър, но обикновено ме наричат сестра Джи. Мисля, че жената от снимката, която сте дали на сестра Тереза, е нашата сестра Естир. Тя добре ли е? За какво става дума?
Бош седна на тапицираната пейка от другата страна на ниската маса. Сото се настани до него.
— Сестро Джи, нямаме новини за сестра Естир — каза Бош. — Търсим я, защото се нуждаем от помощ за един случай, по който работим.
Сестра Джи постави ръце на гърдите си, сякаш за да успокои сърцето си.
— Слава богу. Помислих си, че се е случило най-лошото.
— Къде всъщност е сестра Естир? — попита Бош.
— На мисия в Естадо де Гуереро, Мексико. Замина за село Аютла, а чухме, че там има сблъсъци между местната милиция и наркобосовете. Нямаме вести от нея вече повече от седмица.
— Защо е отишла там?
— Всички ходим на мисии, детектив. Даряваме книги и медикаменти и носим Словото Божие на децата. Това е призванието ни.
— Кога трябваше да се обади или да се върне сестра Естир? Закъснява ли?
— Не, не закъснява. Всъщност би трябвало да се върне след две седмици. Но всички ние се свързваме всяка седмица с базата, ако можем. Тук е базата, детектив. Минаха десет дни, откакто за последно получихме вест от нея.
Бош кимна. Сестра Джи се прекръсти и каза тихо бърза молитва за сестра Естир.
— Бяхте ли тук, когато сестра Естир е дошла в манастира преди двайсет години? — попита Сото.
— Да — отвърна сестра Джи. — Мисля, че съм единствената, която беше тук по онова време. Много от нас отидоха при Господ.
— Помните ли обстоятелствата около идването й? — попита Сото.
— Беше преди много време — отвърна монахинята. — Помня, че беше от Лос Анджелис. Помня го, защото сякаш при нас дойде ангел от Града на ангелите.
— В какъв смисъл? — попита Бош.
— Ами, точно тогава положението беше много тежко — каза сестра Джи. — Имахме ипотечен кредит и не можехме да го обслужваме. Бяхме изправени пред заплахата да изгубим това чудесно място, нашата основна база. И тогава тя пристигна. Плати цялата ипотека. И каза, че иска да стане една от нас. Взехме я под крилото си и тя даде обетите си.
Бош кимна.
— Желаете ли да видите работата на сестра Естир? — попита сестра Джи.
— Какво искате да кажете? — попита Бош.
Монахинята посочи стария телевизор и каза:
— Правим видеозаписи на мисиите си. Помагат за набирането на средства. Мисля, че имаме диск от последната мисия на сестра Естир. В едно училище в Чиапас. Чували ли сте за cinturones de miseria?
Бош погледна към Сото за превод.
— Гето — обясни тя. — Бедняшки квартал.
— Чиапас е най-бедният район в цяло Мексико — каза сестра Джи.
Взе дистанционното от масата и включи телевизора и плейъра. На екрана се появи сцена в училище: две монахини в бели одежди раздаваха храна на деца в гола класна стая. Децата бяха с мръсни дрехи и много бяха с подути кореми. На Бош не му се наложи да пита коя от двете жени е сестра Естир. Позна я от снимките на Ана Асеведо.