Бош отвори вратата и каза:
— Да действаме.
Последваха жената вътре и я видяха как взема количка от колонката и тръгва по първата пътека на магазина. „Джелсънс“ беше скъпа верига, привличаща клиенти, които проявяваха повече интерес към качеството, отколкото към цената. Бош не видя жената да гледа етикетите на стоките, с които пълнеше количката си. Това му вдъхна увереност, че наистина следват Мария Брусард. Въпреки това русата коса го изкарваше от релси, но не знаеше защо точно.
— Изрусила се е — прошепна Сото, когато небрежно я доближиха.
— Откъде знаеш? — шепнешком попита Бош.
Тя му показа телефона си. На екрана имаше снимка на Чарлз и Мария Брусард, която бе открила в Гугъл. Двамата се прегръщаха пред обектива. Мария беше с тъмнокафява коса.
Сото мина на следващата снимка, която показваше същата жена с руса коса, и повтори:
— Изрусила се е. Ако се съди по датите, някъде миналата година.
— Добре — каза Бош. — Да поговорим с нея.
Двамата тръгнаха към нея от двете страни на витрина с банани.
— Госпожо Брусард? — обади се Бош.
Жената вдигна поглед от бананите, които оглеждаше. На лицето й имаше лека усмивка, която замръзна при вида на непознато лице и накрая изчезна напълно, когато видя вдигнатата полицейска значка.
— Да? — каза тя. — Какво има? Станало ли е нещо?
— Искаме да говорим с вас за съпруга ви и за телефонните обаждания, които правите.
— Не разбирам какво искате да кажете. Съпругът ми е добре. Само преди петнайсет минути бяхме заедно у дома.
— Става въпрос за анонимните обаждания в полицията от дома ви — каза Сото.
Мария Брусард рязко се обърна — не беше забелязала стоящата зад нея Сото.
— Това е безумно — каза тя с напрегнат от паника глас. — Никога не съм звъняла в полицията, анонимно или не. За какво са били тези обаждания?
Бош я изгледа за момент, като се мъчеше да я разгадае. Нещо не се връзваше.
— За прострелването на Орландо Мерсед.
Видя как нещо пламна в очите й. Някакво досещане, но Бош не беше сигурен дали заради името, или заради нещо друго.
— Оставете ме на мира — каза тя.
Грабна чантата си от количката, мина между Бош и Сото и се отдалечи. Вървеше толкова бързо, колкото й позволяваха високите токчета.
Сото тръгна след нея.
— Госпожо Брусард…
Бош я хвана за ръката.
— Чакай — каза той. — Нещо не е наред. Тя…
Не довърши. Извади телефона си и извика списъка с последните позвънявания. Избра номера, на който се беше свързал с техническия екип, поиска да говори с Маршъл Флауърс и тръгна към изхода на магазина.
— Да вървим — каза на Сото.
— Къде? — попита тя. — Какво правим?
Флауърс вдигна.
— Маршъл — настойчиво каза Бош. — Искам да засечеш телефона отново.
Флауърс се смути.
— Какво искаш да кажеш?
— Засечи телефона. Веднага.
— Засякохме го преди двайсет минути. Цялата сутрин не е помръдвал, детектив.
— Засечи го отново и ми звънни. Веднага.
Затвори преди Флауърс да успее да възрази. Излязоха от магазина и Бош видя Мария Брусард да върви към колата си. Говореше по телефона.
— Прецакахме се — каза Бош.
Закрачи, после се затича към форда. Сото го последва.
— Хари, какво имаш предвид? — попита над покрива на колата, след като го настигна.
— Жената, която видях, беше с тъмна коса. Качвай се.
Бош излезе на булевард Вентура и настъпи газта. Нямаше да се върне при къщата на Брусард по пътя, по който бяха дошли. Бе твърде бавно и Мълхоланд не беше най-подходящият маршрут. Пусна червените светлини на предното стъкло, но запази сирената за кръстовищата.
— Хари, каква жена? — настоятелно попита Сото. — Кажи ми какво става.
— Задръж — рязко й отвърна Бош.
Извади телефона си и отново се обади на Флауърс. Изчака няколко иззвънявания, докато от другата страна най-сетне не вдигнаха.
— Флауърс, казвай.
— Току-що го засякохме. Няма промени, детектив. Координатите са си същите.
Бош затвори и пусна телефона на таблото. Беше ужасно ядосан на себе си. Погледна Сото, но само за момент. Караше със сто по натоварения Вентура и не биваше да откъсва очи от пътя.
— По-скоро аз прецаках нещата. Нямаш никаква вина, Люси. Аз съм виновният.
— Хари, какво става, по дяволите? Какви ги говориш?
— Завчера бях на панорамната платформа на Мълхоланд. Наблюдавах къщата на Брусард.
— Защо?
— Не знам. Предполагам, че исках да го преценя що за човек е. Помислих си, че мога да го зърна или нещо такова.
— Добре. И какво стана?