— Значи… имам новини за сестра Естир.
— Какви? — попита Сото, без да крие вълнението си. — Да не се е върнала в манастира?
Бош поклати глава.
— Не. И няма да се върне. Вчера говорих със сестра Джералдин. Каза ми, че са я убили.
— Какво!? Боже мой!
— Каза, че от наркокартелите отишли в селото и я измъкнали навън, като твърдели, че е информатор на Judicial Policia. Измъчвали я и после я убили и я захвърлили край пътя, за да бъде намерена.
Сото се загледа в нищото, замислена за съдбата на Ана Асеведо, известна като сестра Естир Гонзалес.
— Не мога да повярвам — промълви най-сетне.
— И аз не съм сигурен, че вярвам — каза Бош. — Поне засега. Ето защо ще ида до Калексико. Тялото трябва да пристигне днес, за да бъде погребано в гробището зад манастира. Ще ида да се уверя с очите си. Сестра Джералдин каза, че ще ми позволи да огледам стаята и личните вещи на сестра Естир. Дойдох да попитам дали искаш да дойдеш с мен.
— Хари, насадиха ме на това бюро. Капитанът няма да ми позволи…
— Точно затова заминавам утре. В края на краищата съботата си е твой ден. Капитанът не може да ти казва какво да правиш. Ще я погребват в неделя. Така че или утре, или никога.
Сото кимаше още преди да е свършил.
— Брой ме и мен.
— Добре — каза Бош. — Искам да тръгнем рано.
— Нямам проблем с ранните часове.
Бош се усмихна.
— Знам. Да се срещнем утре в седем тук.
Погледът на Сото отново стана отнесен.
— Какво? — попита Бош.
— Мислех си — каза тя. — Как смяташ, дали сестра Джералдин й е казала, че сме ходили в манастира и сме питали за нея?
— Да — каза Бош. — Попитах я и тя потвърди, че е казала, че сме ходили и сме искали да говорим с нея. Разговаряли са няколко дни по-късно.
— В такъв случай мислиш ли, че тя…
Не довърши, но Бош знаеше какво си мисли и какво се кани да попита. Възможно ли е сестра Естир да е съобщила за някого, защото е знаела, че вестта ще стигне до наркокартелите и ще има бързи и сигурни последици въпреки че е монахиня на мисия?
— Да — каза Бош. — Точно това си мисля.
Стигнаха в събота по обед и отидоха направо в погребалния дом в центъра на Калексико, за да видят тялото на сестра Естир и да потвърдят както смъртта, така и самоличността й. Бош беше взел преносим четец на пръстови отпечатъци от Флауърс от техническия отдел, взе отпечатък от палеца и го изпрати в базата данни на щатската Дирекция за моторни превозни средства, където беше сравнен с отпечатъка на Ана Мария Асеведо, взет при изваждането на шофьорската й книжка през 1992 г. — последната книжка преди изчезването й.
Младата сестра Тереза ги посрещна на вратата на манастира и ги въведе вътре. Сестра Джералдин я беше предупредила да очаква детективите от Лос Анджелис и да ги пусне в стаята на сестра Естир. Тя ги поведе нагоре по стъпалата и по дълъг коридор. Обстановката приличаше на общежитие на колеж, ако не се брояха религиозните изображения и цитати от Библията по дъските за обяви между вратите.
— Ще останете ли за погребалната литургия утре? — попита сестра Тереза.
— Не, дойдохме само за един ден — отвърна Бош.
— О, жалко. Ще е много специална. Сестра Еси си отива у дома при Господ.
Бош кимна мълчаливо. Не знаеше какво да каже.
Сестра Тереза спря пред последната врата от дясната страна на коридора. Между вратата и касата бяха пъхнати множество религиозни картички и тя ги махна, преди да отвори. Стаята не беше заключена.
— Тясно е — каза сестра Тереза. — Сигурна съм, че не е нужно да ви се пречкам и да заемам място.
— Ще се оправим — каза Бош. — Няма да ни отнеме много време.
Сестра Тереза погледна назад по коридора, сякаш искаше да се увери, че са сами и сестра Джералдин не гледа.
— Мога ли да ви попитам нещо? — попита тя. — Какво търсите? Какво според вас е направила сестра Еси? Не мисля, че съм срещала по-мил човек от нея.
Бош се замисли за момент. Не смяташе, че си струва да помрачава нечии представи и чувства за друго човешко същество, особено ако е мъртво. Пък и сестра Тереза сигурно сама щеше да научи съвсем скоро, когато медиите разтръбяха историята.
— Просто се опитваме да потвърдим дали тя е една жена, изчезнала преди много време в Ел Ей — каза той.
— О, добре — рече сестра Тереза. — Помислих си, че е нещо наистина лошо и че няма да можем да отпразнуваме единението й с Иисус утре. Видяхте ли какво изписваме на надгробния й камък?
— Не. Какво?
— Всъщност тя го написа. Остави ни заръки за погребението си. Ще пише „Сестра Естир Гонзалес, намерила избавление за децата в Църквата“. Не е ли прекрасно?