— Бягай до хамбара и ми донеси тенекията с маслото, дето смазваме колелата — каза той.
Момчето не мръдна. Най-сетне можа да проговори.
— Какво… — извика то, — какво си намислил…
— Върви ми донеси маслото — повтори бащата. — Беж!
Усети, че се движи, че затича, че излиза от къщата и се отправя към обора: това беше старият навик, наследената кръв, кръвта, която не е имал право сам да избира, която му е била предадена ще не ще, която бе текла толкова дълго (и кой знае къде, изстисквана от насилието, жестокостта и алчната жажда), преди да се влее в него. Сега може да не спирам — помисли си той. — Може да тичам, да тичам и нито веднъж да не се обърна, потрябвало ми е да го виждам! Само че не мога. Не мога! Сега в ръката му висеше ръждясалата тенекия, течността се бълникаше и той тичешком се върна в къщата, влезе и като я подаваше на баща си, чу в другата стая майка си да плаче.
— Че поне изпрати някой негър! — извика момчето. — Миналия път нали негър прати!
Този път баща му не го удари. Ръката му се спусна по-бърза от удара, същата ръка, която бе оставила тенекията на масата с такава едва ли не трогателна грижа, спусна се към него тъй светкавично, че не можа да я проследи, хвана го за яката на ризата и още невидял кога е оставила тенекията, го вдигна над пода до лицето, замръзнало в бездиханна ярост, а студеният мъртвешки глас прозвуча над него и достигна брат му, който се облягаше на масата, дъвчейки с постоянното любопитно кравешко движение на челюстите встрани:
— Изпразни тенекията в бидона и тръгвай. Ще те стигна.
— Най-добре го вържи за леглото — каза брат му.
— Ти прави каквото ти казвам — рече бащата. Момчето усети, че се движи, кокалестата ръка държеше ризата му на топка някъде между плешките, нозете му едва докосваха пода, намери се в другата стая, видя сестрите си, разкрачили тлъсти бедра на двата стола до студеното огнище, и там майка му и леля му седяха прегърнати на леглото. — Дръжте го! — каза баща му. Лелята уплашено трепна. — Не ти — додаде бащата. — Лени. Дръж го. Хайде да те видя! — Майка му го хвана за китката. — По-здраво, по-здраво! Знаеш какво ще направи, само да си го пуснала! Ще иде оттатък — и той кимна с глава към пътя. — Май по-добре да го завържа.
— Аз ще го държа — прошепна майка му.
— Да видим — и баща му тръгна, сакатият крак тежко отмери стъпките му по дъските и накрая изчезна.
Сега той захвана да се бори. Майка му го държеше с две ръце, а той се мяташе и разтърсваше ръцете й. Знаеше, че в последна сметка ще надвие. Но нямаше време да чака.
— Пусни ме! — извика. — Не искам да те удрям.
— Пусни го! — каза лелята. — Ако той не отиде, ей богу, аз ще отида.
— Не разбираш ли, че не мога? — проплака майка му. — Сарти! Недей! Помогни ми, Лизи!
Но той се отскубна. Леля му посегна към него, но вече бе късно. Извъртя се и хукна, майка му се препъна на колена и завика на едната сестра:
— Хвани го, Нет! Хвани го!
Но и сега беше късно. Сестрите му бяха близначки, едновременно родени, ала и двете поотделно правеха впечатление на туловища от живо месо, обем и тегло, в които могат да се сместят по двама души от семейството. Сестра му, още не почнала да се размърдва на стола, само извъртя глава и в един миг той видя удивителната пустош в това младо женско лице, лишено от всякаква изненада, показващо единствено израза на говежди интерес. Беше вън от стаята, от къщата, в меката прах на осветения от звездите път, сред тежкия дъх на зрели орлови нокти, а бледата лента на пътя се разгъваше под препускащите нозе ужасяващо бавно; най-сетне стигна пътната врата, шмугна се, затича с барабанящо сърце и дробове по алеята към осветената къща, към осветената врата. Не похлопа, втурна се вътре, хълцащ от недостиг на въздух, неспособен дума да каже; не разбра кога се е появило, но изведнъж зърна удивеното лице на негъра с ленения жакет.
— Де Спейн! — извика момчето, останало без дъх. — Къде е… — и видя белия човек да се показва от една бяла врата в дъното на вестибюла. — Оборите! Оборите!
— Какво? — каза човекът. — Оборите ли?
— Да! — викна момчето. — Оборите!
— Дръж го! — заповяда човекът.