Но и този път беше късно. Негърът сграби ризата му, а ръкавът, вече прогнил от пране, се откъсна и той отново се намери вън, на алеята — сякаш нито за миг не е спирал да тича, сякаш бе тичал дори когато викаше в лицето на човека.
Зад него се разнесе гласът на белия:
— Конят ми! Докарайте ми коня!
За миг си помисли дали да не драсне през парка и да се прехвърли през оградата направо на пътя, но нито познаваше парка, нито бе сигурен колко висока може да е обраслата с лози ограда и затова не посмя да рискува. Тичаше по алеята, а кръвта и дъхът му стенеха; скоро се озова отново на пътя, но не го забеляза. Не чуваше нищо. Галопиращата кобила чу едва когато насмалко не връхлетя върху него, но дори и сега не смени посоката, сякаш под напора на дивата мъка необходимостта в миг му бе дала криле и чак в последния момент, когато конят прогърмя край него и начаса се превърна в летяща сянка на фона на звездите, той се хвърли встрани в задушения от буренак крайпътен ров и тогава, както и преди изчезването на коня и ездача, стръмно и самозабравило се над него увисна тихото небе на лятната нощ; разнесе се продължителен вихрен тътен, невероятен и беззвучен, закри звездите, а той отново рипна на пътя, хукна наново и след като чу изстрела и миг по-късно още два, разбра, че е твърде късно, поспря, не усети кога е престанал да тича, извика „Татко! Татко!“ и без да усети кога е хукнал отново, се затича, запрепъва се, преметна се през някакъв предмет, дигна се и без да спира, погледна през рамо, видя някакво сияние, полетя отново сред невидимите дървета, задъхан, разхълцан:
— Татко! Татко!
В полунощ седеше на билото на някакъв хълм. Не знаеше, че е полунощ, нито знаеше колко далеч е избягал. Но сега зад него вече нямаше сияние и седнал с гръб към онова, което от четири дни бе наричал дом, той гледаше тъмните гори, в които щеше да потъне, само да събере малко дъх и сили, малък, непременно треперещ в сразяващия мрак, сгушен в остатъка от тънката прогнила риза, в тъгата и отчаянието — вече не ужас и страх, а само тъга и отчаяние. Татко, моят татко! — помисли си той и внезапно извика на глас, но не високо, по-скоро шептейки:
— Той беше безстрашен! Беше! Нали е ходил на война. Нали е бил в кавалерията на полковник Сарторис!
Не знаеше, че баща му е ходил на война като редник, в оня чуден стар европейски смисъл, без униформа, без да признава ничия власт и без да е верен на никой началник, никоя армия и никое знаме, отишъл на война просто ей тъй, като „Малбрук“: за плячка — нищо, дори по-малко от нищо не е значело за него каква ще бъде тази плячка — вража или собствена.
Съзвездията бавно се търкаляха. След малко щеше да настъпи утрото, а после и изгревът и той щеше да изпита глад. Но тогава щеше да бъде утре, сега усещаше само студ, а от това можеше да го отърве само движението. Вече дишаше по-равномерно, реши да стане и да продължи и тогава разбра, че е спал, защото бе почти утро, нощта се оттегляше. Позна по улулиците. Сега ги имаше навсякъде между тъмните дървеса под него, пеещи без прекъсване, с извивки, вечни, сбиращи се тъй, че в мига, когато щеше да настъпи ден, да бъдат всички заедно, птица до птица, без празно помежду им. Изправи се. Бе малко схванат, но движението ще го оправи, ще премахне студа, а после ще дойде и слънцето. Тръгна надолу към тъмните гори, в които сребърни, леещи се без прекъсване, ечаха гласовете на птиците — това забързано и неспирно тупане на забързаното, запяло в хор сърце на късната пролетна нощ. Назад не се и обърна.