Нападението, което беше убило семейството на барона, беше дошло от юг. Богартис и Деклан бяха видели касапницата, когато опиталите се да побегнат към Илкомен в паника се бяха върнали към Маркензас само за да ги връхлетят и избият нападателите.
Братът на барона, Балвен, беше подозирал, че южните пристанища, в Илкомен, също ще са в развалини, при което Торанда оставаше най-вероятното пристанище, което да осигури достатъчно голям кораб за мисията на Богартис.
Когато поеха надолу по склона към пристанищния град, Деклан видя няколко кораба, закотвени недалече от брега. Изпита облекчение, че Балвен се бе оказал прав в предположението си.
Скоро спряха на малко възвишение и вече можеха да видят градчето в повече подробности. Между корабите и пристанището сновяха баржи и лодки. Колкото повече се приближаваха, толкова по-явно ставаше, че корабите товарят, след като по-малките съдове се връщаха празни в града.
Когато стигнаха до портата, двама стражи наведоха предупредително пиките си, а трети закрачи към Богартис и Деклан и ги попита:
— По каква работа сте тук?
— Заповеди на барона — каза Богартис, бръкна в туниката си и извади пропуска с баронския печат и подписа на Балвен. После попита: — Само вие ли пазите града?
— Не, има още двайсет в града, но сме разпръснати, повечето наблюдават кейовете в случай че… знаете.
Богартис кимна.
— Ясно.
Деклан разбра. Тези тримата щяха да окажат съпротива, ако те бяха нападатели, но докато пристигнеше помощ, и тримата със сигурност щяха да са мъртви. А и другите двайсет едва ли щяха да оцелеят срещу четирийсет въоръжени конници, освен не ако успееха бързо да затворят портите.
Стражът им махна да минат и те влязоха в града.
Торанда бе съществувал достатъчно дълго, та жителите му да вдигнат защитна стена. Изпъваше се далече на юг, доколкото Деклан можеше да види, възвиваше леко на запад и се скриваше от поглед. Портата беше широка, тъй като обслужваше всички фургони, напускащи града с търговски стоки, както и земеделци, дървари, ловци и други местни хора, носещи стоката си в града за продан. Щом стигнаха до малък пазарен площад, Деклан погледна на юг и попита:
— Друга порта ли?
Богартис кимна.
— По-малка, но тук няма много търговия. Защо питаш?
— Просто исках да знам.
Обърнаха конете и поеха по широкия път, разделящ кейовете от града, и Богартис попита:
— Най-бързият изход ли?
Деклан кимна, после каза:
— И най-бързият вход.
Богартис се усмихна.
— Бързо схващаш. — После посочи. — Пътят от южната порта стига до всички рибарски селца покрай полуострова на няколко мили от носа. Има много кози пътеки и потоци, стичащи се от хълмовете, а те са обрасли с дървета. Южната страна на хълмовете, чак до границата на Илкомен, е почти гола. Само трънаци и няколко порутени рибарски селища. — Посочи на запад. — Ако някой дойде оттам, ще е по море според мен.
Деклан кимна. Откъм морето нямаше никаква защита и влизането право на кейовете щеше да се окаже много по-лесно от опита за дебаркиране някъде другаде и подхода по суша.
— Защо не са нападнали тук?
— Това всъщност е въпросът — каза Богартис. — Защо са спрели където са спрели и кога са спрели? — Поклати глава. — Можем само да предполагаме.
Както се очакваше, войниците на кейовете полагаха всички усилия да поддържат ред в трескавата дейност, докато повечето граждани товареха каквото можеха на корабите, за да побягнат от очакваното нападение.
На Богартис щеше да му трябва един от тези кораби, прецени Деклан, тъй че докато търсеха конюшни за конете, щеше да пусне вестта, че нападенията, изглежда, са приключили. Новината, че нападателите са напуснали точно когато тези кораби са готови да потеглят, щеше да накара много от хората да се откажат да бягат и да свалят имуществото си на брега. Малко го досмеша при тази мисъл.
Деклан все още беше момък от малко селце в сърцето си, но горчивината от последните няколко седмици бе променила всякакво чувство на почуда, което можеше да е изпитвал някога при идването на ново място. Реакцията му, когато за пръв път беше видял Илкомен и Маркенет, възхитата, която бе изпитал, беше вече не повече от смътен спомен. Това място тук беше просто място за преценка къде и как най-добре да се защитят, ако дойде атака.
Извън всичко това целта му беше проста — да намери виновниците за смъртта на жена му и приятелите му.
И да ги убие.
Единственото, което изпитваше, беше вътрешна празнота и тя бе обагряла всеки негов съзнателен миг, откакто се бе събудил, за да научи, че всичко, което е обичал, му е отнето. Не разсъждаваше дали отмъщението ще запълни тази празнота. Просто му беше все едно. Имаше цел без очакване.