Дори докато бяха деца в школата, момичетата и момчетата бяха разделени, когато бяха извън клас, макар че понякога имаха време за малко игра. Хату и Хава се бяха сближили, Донти пък се беше прилепил към Хату и тримата бяха станали неразделни. Сега тя разбираше, че е имало някаква по-голяма цел, че само с това, че беше с Хатушали, беше уталожвала опасния му потенциал. Все още не беше наясно как действа това и общо взето не я интересуваше, защото времето с него, откакто бяха стигнали до Хълма на Беран, беше задълбочило връзката им до истински брак. Беше минала през церемонията повече от охотно, дори с ентусиазъм, въпреки че естеството ѝ я предпазваше да издаде колко много означава тя за нея. Както и обучението ѝ — а от това произтичаха съмненията ѝ.
Знаеше, че Хату умее да прикрива чувствата си, когато е нужна маска, въпреки буйния си нрав. Дори Донти, който имаше най-наглото поведение, каквото бе виждала у друг ученик, можеше да играе роля, щом се наложеше.
Стана от леглото, бързо се облече, слезе по стълбата от жилището им на главния етаж на сградата и тръгна по коридорите към библиотеката. Точно както очакваше, завари Хатушали приведен над големия том, който магически беше спасил предния ден.
Дълго остана неподвижна. Изпитваше празнота, която бе чужда за нея. Отчасти се зачуди защо това толкова я безпокои. Друга част от нея започваше да се ядосва, след като тя почувства, че щом той предпочита да е тук, по-добре да яде сама.
Точно когато се обърна да си тръгне, той каза, без да вдига очи от книгата:
— Ела да видиш това.
Тя се изненада, че е забелязал идването ѝ, след като повече от всеки друг, когото бе срещала, Хату можеше да се изгуби в проучванията дотолкова, че да пренебрегне всякакви разсейвания наоколо. Беше чел кротко книги и свитъци, обкръжен от работници, блъскащи по дърво с чукове и трошащи камък с кирки, очевидно забравил за хаоса наоколо.
Тя се приближи и надникна над рамото му.
— Какво?
— Можеш ли да прочетеш това?
Нужен ѝ беше само миг.
— Не прилича на нищо, което съм виждала.
— Делк е.
— Какво е делк?
— Език — отвърна намръщено Хату. — В мига, в който отворих книгата на първата страница, разбрах, че е език, наречен делк.
Имало беше достатъчно неочаквани разкрития за способностите на Хату, откакто бяха дошли тук, тъй че Хава не се усъмни.
— Как?
Той сви рамене.
— Просто го разбрах.
— Можеш ли да го четеш? — Любопитството изтласка яда ѝ от това, че беше напуснал леглото им рано. Знаеше, че щеше да се върне, но в момента бе толкова изумена от откритието му, колкото и той.
Хату огледа странно оформените символи, запълнили страницата, и каза:
— Донякъде… — Вгледа се в написаното и каза приглушено: — Все едно че… думите… сами се обясняват. Колкото по-дълго гледам, толкова повече започват да придобиват смисъл.
Глас зад тях каза:
— Кое придобива смисъл?
Беше Бодай.
— Това да не е…? — попита след миг.
— Книгата, която свалихме вчера — отвърна Хату.
— Онази, която той улови — добави Хава.
— И можеш да я четеш? — попита Бодай.
— Така мисля — отвърна Хату.
— Не съм виждал нищо такова преди — каза старият учител.
— Гладна съм — заяви Хава. — Предполагам, че никой от двама ви не е, права ли съм?
Без да отвърнат нищо, двамата ѝ махнаха разсеяно да си ходи, без да вдигат очи от книгата.
Хава поклати примирено глава.
— Разбира се.
Докато се обръщаше да излезе от сводестата библиотека, нещо на един от рафтовете привлече вниманието ѝ. Беше портокал. Тя пристъпи към рафта и го взе.
— Бодай…
Бодай и Хату се обърнаха.
— Какво? — попита учителят.
Тя му метна портокала.
— Ядеш, докато работиш?
Бодай улови портокала и го огледа.
— Не е мой. — Погледна Хату.
— И мой не е — каза Хату. — Сигурно някой от работниците, на които наредихме да разчистят боклука, го е оставил там и го е забравил. Донесохме много портокали от Маркензас.