Бодай кимна, вниманието на Хату се върна към големия том, а Хава си тръгна.
Старецът погледна портокала. Обърна се, отиде зад съседния рафт, подуши портокала, а после заби палец в коричката и почна да го бели. Резенчетата бяха тъмни на цвят. Той захапа едно парченце и се наслади на сладостта му.
Бавно огледа библиотеката, сякаш търсеше нещо, след това надолу към недоядения портокал в ръката си. Каза тихо:
— Сладък си, но не си от Маркензас.
Върна се бавно при Хату, който все още седеше изгърбен на пода, наведе се и осъзна, че ученикът му не е забелязал отдалечаването му. Поклати глава, отиде до голямата дървена маса и бавно седна на един стар стол, който беше намерил, докато разчистваха помещението. Облегна се, издиша дълбоко и си отчупи още едно парченце. Лапна го, задъвка и се замисли за внезапната поява на тази нечакана закуска.
2.
Неочаквано пристигане, молба и бягства
Донти погледна към портата. През нея влизаха ездачи, прашасали и изтощени. Конете също изглеждаха на ръба да рухнат. За един кратък миг той си помисли, че са бегълци, но в следващия разбра, че това е част лека конница.
Водеха ги двама мъже, и двамата облечени като хора от простолюдието, но ако се съдеше по качеството на конете им, не бяха такива, или пък бяха изключително опитни конекрадци. Предвид въоръжения им ескорт предположи, че са благородници, пътуващи инкогнито.
Любопитството надви тревогата му за стражите, особено след като Дийкин не беше днес на дежурство. Донти и войникът, който се бе опитал да го удуши с гарота, имаха недовършена работа. Двамата го знаеха и когато обстоятелствата го позволяха, единият или другият щеше да умре. Другите войници в гарнизона нямаха никаква представа за сдържаната от Донти враждебност, което бе рядкост за младеж, известен с буйния си нрав и липса на самоконтрол у дома. Но когато имаше важна цел, Донти можеше да се сдържи, ако потрябва.
Приключи с наместването на големия камък — бе усвоил някои основни умения в зидарския занаят, докато строяха нови стени на Маркенет. Не обичаше зидарството, но бе започнал да цени уменията, нужни за да се справяше добре.
Не беше ученолюбив или толкова любопитен как стават нещата като Хату или дори като Хава, но все пак бързо трупаше умения. Дядо му, учителят Кугал, почти буквално беше набил в главата му мисълта, че да правиш нещо и да не го правиш добре е провал. Неговият внук можеше и да не изпълни задача толкова добре като някой друг, но трябваше да я свърши толкова добре, колкото може.
Донти също така бе започнал да изпитва лична гордост от това, че има скрити умения. Беше почти толкова добър стрелец с лък като Хава и Хату, макар че само той знаеше това, и можеше успешно да играе много роли, поне на ниво чирак — готвач, дърводелец, дерач на кожи и щавач, ковач и бояджия. Вече можеше да добави в списъка си и чирак зидар.
След като се увери, че камъкът е наместен добре, той се обърна и тръгна надолу по стъпалата натам, където оставаше още работа, но вместо да вдигне нов камък, тръгна уверено към спиращите ездачи. От много млад се беше научил, че хора, които изглеждат, че са тръгнали по спешна работа, предимно ги пренебрегват, за разлика от тези, които се шляят безцелно, крият се по входове или се шмугват зад ъглите.
Никой не се опита да го спре, когато стигна до портата в старата стена, обкръжаваща замъка на барона, и видя спрелия отряд ездачи. Продължи да върви към тях колкото можеше по-близо до стената, после се обърна, уж че оглеждаше едно длето на една пейка, забравено там откакто тази част на старата стена бе ремонтирана. Престори се, че преценява остротата на длетото, докато се вслушваше.
Можеше да чуе гласовете, въпреки че не всяка дума бе ясна. Остави длетото и вдигна комплект оставени вилки, използвани за мерене на по-малки камъни, а след това една празна торба и я окачи на дясното си рамо. Полека се приближи към ездачите и спря до купчина камъни, после клекна, преструвайки се, че мери един къс с прилична големина, преди да го сложи в торбата. Тръгна към портата, мина покрай единия страж, който му хвърли бегъл поглед, и продължи още малко до друга купчина камъни.
Бързият оглед потвърди, че ездачите не са наемници, а елитни войници или лична гвардия. Въпреки различията в облеклото им и дори в сбруите на конете, в държането им имаше еднаквост, каквато не беше виждал в наемнически чети. А и конете и оръжията им бяха добре поддържани и с високо качество. Ако това бяха наемнически отряд, плащаха им по-добре от всички, на които се бе натъквал, помисли Донти развеселен. А беше срещал много по време на пътуванията си.